Христо Калчев - Нерон вълкът

— Страхотна кола, а Мартине?

— Като космически кораб е, шефе. Вчера с Ботьо вдигнахме 300. Въобще не се чувства скоростта!

Вълкът се засмя.

— Ще се пречукате някъде, смахнати копелета. Нямаме пътища за такава скорост.

Излязоха от квартала и стъпиха на бул. „Гоце Делчев“. Слънцето караше след него, в третата кола бяха цигуларите, „излишна презастраховка! — помисли Вълкът. — И по рождени дни ли трябва да ги влачим!“

Натисна газта и бързо се откъсна от охраната. „Ще ви изпотя до кръчмата!“ — весело помисли той.

— Изостават — обади се Мартин.

— Майната им. Взе ли подаръка на Змея.

— Багажникът е пълен с подаръци.

— Добре — колата наистина вървеше като космическа. Беше набрал аванс от около двеста метра, когато даде ляв мигач и зави към ресторанта. Намали, псувайки на ум кметството. Извади цигара и когато поднесе запалка към устата си, почувства вятъра. Следващата секунда маскиран мъж изстреля първия куршум в главата му. „Козел!“ изкрещя той, но звук не издаде. После прошепна „Джерман“ и умря. Убиецът изстреля още три куршума в главата му и потъна в нощта. Когато охраната пристигна всичко беше свършило. Нерон беше мъртъв. На задната седалка лежеше Мартин. Жив, разплакан и насран.

— Полковник — каза Козелът. — Запали една свещ за императора!

— Чисто ли мина? — пита Зорин.

— Доколкото може да е чиста мократа работа!

— Някакви оплаквания от партньора?

— Напротив. Истински „хамър“, точен и безчувствен. Ще прокопса това копеле.

— Радвам се да го чуя от вас, майор Милетиев!

— Охо, и аз ли хукнах по йерархията?

— И ти. Вече си заместник командир на ескадрона. Честито, Козел!

— Благодаря. Потъвам за десетина дни. Като се върна ще се обадя.

Добър вечер, генерале! Как са ти хемороидите!

— Зле — Каза Боев. — Как е Нерон?

— Заспа… завинаги.

— Добре. Наградете изпълнителя!

— Вече го направих. Това е всичко, Стояне. Накисни си гъза в хладка вода. Помага.

— Ще го имам предвид, Владо. Лека нощ и благодаря!

— Пентхауз?

— Кажи, Стоянчо.

— „Нерон“ АД е обезглавен!

— Сигурен ли си? — не криещ ликуването си попита Дебелият.

— Имаш работа с Ескадрона на смъртта! — каза сърдито Боев и прекъсна линията.

— Доди, ти ли си? — попита Дебелият, сигурен в отговора.

— Да, Пентхауз, само аз отговарям на този номер.

— Така ли? — изглеждаше учуден. — Няма значение. Донеси утре един милион в офиса ми. И прочети една молитва за упокой на душата. Твоят приятел Велин Изов вече не е сред нас!

— Какво?

— Да, Доди. Прочети му молитвата, можеш свещ да запалиш… ако искаш, но милиона донеси задължително!

— Генерал Юлаев, Пентхауз ви безпокои.

— Кажи — неучтиво и троснато каза Гарсона.

— Майор Чайковски е отмъстен. Нерон е мъртъв.

— Това е началото, Пентхауз. Добро начало, но само начало. Очаквай специален списък на осъдените на смърт. — Гарсона се изсмя с противния си тенор. — Дълъг списък, Пентхауз, няма да допусна да умреш от скука.

Смъртта на Нерон потресе държавата. Новината беше на първите страници на всички вестници, в централните новини по радиото и телевизията. Цялата полиция и всички легални и нелегални охранители бяха вдигнати на крак. От убиеца или убийците нямаше и следа. Можеше само да се гадае, кой е имал нужда от тази смърт, и кой я е причинил. Слуховете плъзнаха мигновено. Говореше се за афганско, сръбско и полицейско поръчково убийство, но всичко оставаше в сферата на догадките. Цигуларите на „Нерон“, „обръщаха“ земята, но се връщаха все по-объркани и с празни ръце. Единствено Бесният не загуби самообладание.

— Знам кой е убиецът — започна той. — Отивам да подготвя мама. На вас ще кажа само едно — сгрешиха тъпите му ебалници. Ако той беше Нерон, аз ще бъда Калигула. Горко им.

— Кой е убиецът, Жорж? — син от бяс попита Кольо Близнака.

— Задай ми този въпрос на четиридесетия ден. След панихидата. — Бесният излезе.

Отиваше да занесе страшната вест на майка им.

Погребението беше грандиозна гледка. Присъстваха всички бандити с име в държавата, депутати от левицата и десницата, футболни звезди, известни артисти, естрадни певци, хиляди любопитни любители на траурни церемонии.

Приближените на Нерон носеха тялото на покойника от бащиния му дом до гробищата на ръце, не криейки стичащите се по мъжествените им лица сълзи. Ридания разтърсваха тълпата. На конвулсии минаваше някаква тръпка на яростно желание за мъст и потъваше бавно в непоносима мъка. Полицията мълчаливо, но и почтително охраняваше траурното шествие. Пътуваше към последното си убежище най- големият играч, който някога се беше раждал в тази държава, а може би и на полуострова. Полицаите, като всички мъже на риска, подсъзнателно бяха респектирани от името на покойника и без да го признават по своему, искрено го уважаваха.