Христо Калчев - Нерон вълкът

Руснакът мълча дълго, после произнесе:

— Долни Богров! — и прекъсна линията.

Вълкът скочи като луд.

— Мартине, събери отбора. Веднага! Викни малките близнаци. Събери всички. Цялата наличност. Да ме чакат на „Герена“ след един час! Действай!

Долни Богров беше по-голямо село отколкото очакваше. Раздели отбора на две — една част поведе той на юг, другата Гери на север.

Претърсваха къща след къща, нахлузили маски на главите.

— Къде са руснаците — беше въпросът, който задаваше на ужасените селяни.

Обикновено отговорът беше:

— Не знам за никакви руснаци — тогава ги оставяха на мира и продължаваха. Намери се обаче един хлапак, който събра кураж и каза:

— Знам къщата — ще ви заведа.

Тогава чуха стрелбата.

— Сгащили са ги. — Хукнаха след момчето, но все пак закъсняха.

Завариха Гери и Драго да пребъркват четири трупа. Драго му подаде някакъв паспорт и посочи убития Чайковски.

— Това е бившия нов шеф на „Нева“.

Разпръснаха се по шосетата. Вълкът изпрати основния отбор в Чекотин. Два дни щяха да стоят там на пост и молитва, докато бръмчат ченгетата, а той с Ботьо на волана, Мартин и Слънцето потеглиха към боянската вила на брат му. Чисто и бързо приключиха с Чайковски. Дори да беше импотентен убиец, както го беше нарекла Оливия, Япончик не го излъга, каквото и да струваше това предателство на бандитската му съвест.

Набра мобифона.

— Кажи, вълк? — обади се Козелът.

— Свърших една трета от твоята работа.

— Композиторът.

— Същият. Има среща със Степанчик и Манджурците?

— Да се сетя ли къде?

— В ада, разбира се… Виж, Козел, това беше чиста случайност. Почвай работа! Не ти плащам да гониш курвите с BMW-то на брат ми!

Козелът мълча известно време.

— Кой е втория и кога го искаш?

— Давам ти една седмица за шефа на „Поли“! — Вълкът прекъсна връзката и се отпусна в седалката. Едва сега обърна внимание, че автомобилът е нов.

— Каква е тая кола, Ботьо?

— Новата ти шефе. Няма друга такава в България!

Вълкът се огледа. Беше мерцедес 500 купе. На спидометъра беше изписано 340 км в час, четири местна, с две врати… Не кола, а убиец както се изразяваха артистите.

— Кой я гепи?

— Жабата. От директора на някаква банка в Цюрих.

— Каква е пазарната цена.

— 240 хиляди ДМ — продължи да отговаря Ботьо.

— Я чакай да я опитам!

Мерцедесът спря, размениха си местата и продължиха. Страхотен автомобил — движи се по мед и масло. Прав беше оня фейлетонист дето беше писал в „Стандарт“, че разликата между нас и германците е, че те произвеждат мерцедесите, а ние ги крадем.

Козелът четеше вестници и ядеше грозде в софийския си апартамент. Поне правеше това до обаждането на Вълкът. Сега просто гледаше в една точка и мислеше трескаво. „Дойде денят на Козела! По-скоро седмицата му!“ Бог му бе свидетел, че не би ударил Вълкът, ако можеше. Алтернативата беше безмилостна — или Вълка или Козела, до една седмица… На един от двамата живота беше изтекъл… Твоят, Вълк.

Отиде бос в хола и набра телефона на партньора си.

— Теди, ти ли си?

— Аз — обади се неприятен висок тенор. — Ти кой си?

— Твоят шеф… Милетиев.

— О, каква чест? Какво искаш?

— Дръж се прилично, малкият, и ми говори на „Ви“! — изсъска Козелът в слушалката.

Теди се изсмя нахално.

— Така ще бъде, г-н Милетиев! С какво мога да ви услужа?

— Знаеш ли къде е ресторант „Мираж“? В Квартал „Гоце Делчев“?

— Не, но ако трябва ще го намеря!

— Трябва! След един час ще те чакам на бара!

Близнаците бяха прекосили София по преките пътища и бяха пристигнали в Бояна преди него. Пред вилата беше паркирана и колата на „Неронбанк“. Вълкът слезе и се огледа. Само цигулари се виждаха наоколо. Драго излезе да го посрещне.

— Как е? — попита той.

— Май по-добре. — Драго вдигна рамене. — Господ знае. Обръсна се за първи път, облече костюм, риза, върза връзка… Страх ме е да го кажа на глас, но май е по-добре.

Вълкът се прекръсти без да иска.

— Къде е?

— Вътре. Катето е при него!

Завари сестра си и брат си седнали един до друг на професорското канапе, потънали в разговор. В първия момент не го видяха. Пиеха чай и ядяха курабиите на майка им, които без никакво съмнение Катя беше донесла.

— Ало, роднини? — вдигнаха глави. — Спите ли?

— Говориме си — каза Катя. — Ти откога си тук.

— От един час — Вълкът намигна, седна срещу тях и отхапа от майчините си сладки, с които беше отгледан. Не само той — и тримата. — Какво си говорите?