Христо Калчев - Нерон вълкът

— О, така ли? Защо не се обърнеш към Япончик?

— Много добре знаеш, че замина за Щатите.

— От тебе чувам. — Дебелият мисли известно време, после каза: — Ще трябва да поразпитам за този Чайковски. Можеш ли да ми се обадиш след един час?

— Ще се обадя.

Влезе Слънцето. Вълкът изпи един седалгин-нео и взе чашата.

— Какво прави Лидия?

— Вечеря с майка ти.

— Добре. Усили охраната.

— Тридесет цигулари има долу.

Вълкът кимна одобрително. „Ще се напия като скот! Тази нощ аз ще бъда най-пияния човек в България!“ Набра вилата на брат си. Обади се Гери.

— Говорих с Мартин, Вълк. Лека му пръст, горкият.

— Да, Бог да го прости. Как е брат ми?

— Спи.

— Не му казвайте. Не е в състояние да понесе такава новина.

— Даваме си сметка, Вълк. Бъди спокоен. Къде е Кольо?

— Казах му. Идва.

— Имаш ли нужда от нас?

— Не. Стойте във вилата и си отваряйте очите. Мартин ще ви държи в течение… — изключи. — Наливай, Слънце. Чашата да е винаги пълна.

Няма го Жоро. Отиде си. Ред е на Чайковски. Влезе Мартин.

— Змея е блокирал Боровец, шефе! Гепил е трима афганци. Един чеченец и двама украинци.

— Да ги черпи по една малка. Веднага! И в пещерата. Той знае!

Мартин отново хукна да изпълнява заповеди. Не беше минал половин час, когато Дебелият го потърси.

— Вълк, оказа се, че има такъв човек. Япончик ли ти съобщи името му?

— Не.

— Точно такъв отговор очаквах. — Дебелият се изсмя отново. — Запиши един номер. Чайковски чака да му се обадиш.

— Пентхауз?

— Това е всичко, което мога да направя, Вълк! — връзката прекъсна.

„Трябва ми не мобифона на Чайковски, а местонахождението му. Вълкът вкара номера в компютъра си, но не се обади. Какво да си говори с този скот. Трябва ми главата му, не гласът…“

В полунощ обаче се обади самия Чайковски.

— Моите съболезнования, Вълк.

— Кой се обажда? — Нерон вече беше много пиян и го съзнаваше.

— Майор Анатолий Чайковски — беше отговорът.

— Ти ли взриви колата?

— Лично, не. Ти ли застреля моите хора в болницата?

— Слушай ме внимателно, другарю майор. Ще ти прегризя гърлото, руско копеле! Ти си мъртъв, смърдящ плъх… ти си…

— Господи, какви маниери! — руснакът се изсмя в слушалката и изключи.

Вълкът си даде сметка, че е чувал музика през цялото време. Да, Чайковски слушаше валсове.

Всъщност Чайковски слушаше „Лешникотрошачката“ на П. И. Чайковски.

Погребаха и Жоро Близнака. И той по реда си легна между цветята. Погребението беше пищно, царско, но погребение. Струпаха се всички живи „артисти“, изпратиха стария си приятел във вечното му жилище и се разотидоха потиснати, обзети от мрачни мисли. Кольо близнака отведе майка си направо в болницата, Вълкът и Борис Каранов се прибраха в бункера. Избягваха да говорят, но и не можеха да мълчат вечно.

— Помниш ли имаше един депутат Асен Мичев? — попита Борис.

— Дебел с очила? Комунист.

— Същият. Беше комунист, после стана АСО, АСП, СДС… Какъв ли не беше. Всъщност е мошеник с икономическо образование.

— Сещам се. Та какво, Мичев?

— Събрал е няколко бивши приятели и са образували застрахователно дружество. „Пирана“ АД, Маджо и Пашата са съпрезиденти. Депутатът ги отваря на финансиране, кредити т.н. Няма по-добри пазители на застрахователно имущество от бивши рекетьори. Помисли върху такава възможност.

Вълкът натисна звънеца и изчака появата на Мартин.

— Доведи Валери!

Каранов повтори същото и пред председателя на банката.

— Не си обърнал внимание, бате Вельо — каза шуреят му. — В доклада за фондовия капитал на „Нерон-банк“ специално се спирам върху огромните възможности на застрахователното дело. Трябва да бързаме, докато все още има място на пазара.

— Прав си, пропуснал съм тази чест. — Вълкът въобще не беше отварял разработката му, но я държеше на бюрото си и всеки ден се канеше да я прочете. — Искаш да вдигнем уставния капитал от 1 на 5 милиарда, така ли?

— Да — каза Валери. — Ще бъде много далновидна операция с оглед приватизацията.

— Вдигни го тогава… И застрахователното дружество! Как не съм се сетил, д’еба мама му. Това е идеалната форма да легализираме дейностите си… Всичките! Каране, имаш едно пиене от мен. Още сега…

Влезе Мартин.

— Шефе, брат ти е на телефона.

— Кажи му, че довечера ще ида във вилата! — отсече той.

Гореше от нетърпение да види брат си, но преди това имаше друга много важна среща.

Козелът го очакваше. Беше се облякъл като за прием. Благоденствието беше започнало да му личи, но поне проявяваше вкус и се опазваше, засега от лукса на парвенюто.