Христо Калчев - Нерон вълкът

— Не вярвам във фатални жени…

— Добре, добре! — този път я стисна за врата. — От бебе всичко ти е ясно на тебе… Сега съм много напрегнат, Катя, но като се разведри атмосферата, ще те вкарам в семейния бизнес. Една жена трябва да бъде заета, иначе в душата й се настанява дяволът.

— Добър ден, генерале.

— Здраве желаем, Пентхауз — каза Стоян Боев. — Ядове ли имаш?

— Ядове, разбира се. Убийството на майор Чайковски е вбесило центъра. Искат ривендж? Знаеш ли какво значи това, Стоянчо?

— Отмъщение или преведено на военен език — Ескадронът излиза на светло.

— Умно момче си, генерале — с насилен смях каза Дебелият. — Давам ти сто часа. След това искам да чуя, „Пентхауз“, Нерон е мъртъв!

— Говори генерал Боев.

— Слушам ви, господин генерал — обади се Зорин.

— Ескадронът излиза от прикритие, полковник.

— Подполковник, господин генерал!

— Не ме прекъсвай, полковник Зорин! Сроковете са съкратени. На Вълкът му остават сто часа живот. Ясно ли се изразявам?

— Напълно, г-н генерал! Очаквайте доклада ми! И Стояне…

— Кажи?

— Благодаря за производството!

— Заслужено отличие, Владо. Чакам известие.

— Козел?

— Слушам г-н подполковник?

— Полковник, Козел.

Баретата се изсмя в слушалката.

— Растеш шеметно, д’еба мама му!

— Да, бе, развивам се напоследък. Козел, боите се сгъстиха. Имаш 200 часа, за да обезглавиш „Нерон“ АД.

Козелът се замисли. Щяха да му стигнат 100 часа, но в слушалката каза:

— Защо такъв галоп, полковник. Ще вземем да надминем галопиращата инфлация.

— Заповед по вертикала. Желая ти благополучно бойно кръщене!

— Благодаря, полковник. Ще се старая.

Теди го чакаше в „Мираж“. Наистина беше красив като икона този хлапак. Ако не бяха злите му, стъклени очи би казал, че е годен единствено за пастор. Козелът изпи един сок мълчаливо, изчака да падне нощта и му направи знак да го следва. Изминаха около 200 метра от ресторанта преди Козелът да каже:

— От тук до ресторанта пътят е целия в дупки и скоростта е ниска. 30–40 км максимум.

— Виждам — сухо каза Теди.

— Добре е, че виждаш. Ела.

Върнаха се стотина метра.

— Тук ще вдигнем засадата. Аз зад това дърво, ти отсреща между боклукчийските кофи. Изляза ли от сянката, ти сваляш с откос предното стъкло на мерцедеса, останалото е моя работа. Ясен ли съм?

— Да — все по-сухо отговаряше младока.

— Като падне стъклото, минаваш през градината, заобикаляш училището, там някъде хвърляш автомата, излизаш от сянката, качваш се на колата и се смесваш с движението. Един час по-късно се срещаме в галерия „Пред Канала“. Това е всичко.

— Не е кой знае какво.

— Радвам се, че не ти пука. Ще се срещнем в неделя, 6 20 ч на самата засада. Чао!

— Аривидерчи — каза младият скот.

Вълкът подписа документи, учредяващи застрахователното дружество, вдигането на банковия капитал и освободи Валери.

— Жена ти е при мама — каза той. — Аз я докарах. Мини да я вземеш.

Обади се Мартин.

— Имаш Ню Йорк, шефе!

— Здравей, Япончик.

— Добро утро, Нерон. Тук е пет сутринта.

— Извинявай, не съобразих. Брат ми е зле и за това си позволих да те безпокоя. Можеш ли да ми дадеш някакъв телефон на Оливия, адрес или какъвто и да бил друг начин да вляза във връзка с нея?

— Не, Нерон. Нямам никаква представа къде е.

— Сестра й?

— Още по-малко. Мразят се от деца.

— Баща й, тогава.

— Не искай това от мен. Не искам да ти отказвам, но се налага.

— Разбирам, Япончик… Лоша работа… Още един път извинявай и лека нощ.

— Моля, Нерон, няма нищо! Лека нощ.

Оливия се размърда в леглото.

— Кой „Нерон“ беше?

— Същият — разбуденият Япончик пусна крака на пода. — Деверът ти.

— Какво иска?

— Теб.

— Трябваше да му кажеш, че съм мъртва! — каза литовката и зарови нос в пухените възглавници.

Тази вечер Нейко Змея ставаше на 30 години. Лидия беше при родителите си в Кюстендил, затова Вълкът щеше да ходи сам на тържеството. Всъщност истинската дата беше във вторник, но Змея го празнуваше днес, в неделя за удобство на старите артисти, които щяха да се стечат в ресторант „Мираж“ от цяла България.

Вълкът се облече и погледна часовника си. Беше 20.30 ч. Тържеството беше обявено в 20. Ботьо вече седеше на волана на новия мерцедес, Мартин беше на обичайното си място зад него.

— Аз ще шофирам — каза Вълкът. — Ботьо, качи се при Слънцето.

Потеглиха.