Христо Калчев - Последно причастие

— Летя за Москва. Ще опитам да се срещна с генерал Морис Алкалай. Говори ли ти нещо това име?

Бут се изсмя в слушалката.

— Да не би да ми предлагаш да те придружа на тази среща?

Ред беше на Козела да се развесели. Не му липсваше чувство за хумор на този руски таджик.

— Опазил ме Господ, Булат. Истинската ти присъда идва от него. Той е сабри. Знаеш ли какво означава тази титла?

— Висш евреин. Тази каста ме държи отговорен за въоръжаването на палестинската интифада.

— Не се обаждам да обсъждаме нито неговия справедлив гняв, нито твоето безукорно поведение. Дължиш ми пари, Булат.

— Разбира се, Козел. Ти поиска да задържа разкешването.

— Никакво разкешване, колега. Искам да преведеш петстотин хиляди долара в „Бритиш форийн бенк“ — Мегало Кастро. На името Константин Марин.

— Сумата е тройна, Козел.

— Остатъкът — на мое име. Знаеш къде!

— Окей. Това ли е всичко?

— Май да, Булат. Ще поддържаме връзка.

— Знаеш, че чакам нов керван, нали?

— Моите момчета ще имат грижа. Досвидание.

— Козел?

— Кажи.

— Кой е Константин Марин?

— Брат ми. В България му наточиха гилотината.

Ако основателят на еврейската държава Бен Гулион беше жив, едва ли сабри Алкалай щеше да го посрещне по-тържествено от Козела. Изненадите следваха една след друга. От кортеж и официален обяд с черен хайвер, шампанско и водка до разкошен апартамент, обитаван преди революцията от великия княз Владимир Владимирович. Последва и сиеста, преди Алкалай да обяви началото на истинския разговор.

— Как си обясняваш царското посрещане, Козел?

— Не си губя времето в догадки.

— И все пак…

— Ако се замисля сериозно, сигурно ще стигна до два банални отговора. Извинение за безсмисления терор и нови факти около смъртта на Хакел… може би и на Севгун.

Алкалай кимна.

— Точно така, Козел — после заповяда на охраната. — Въведете госта.

Едва ли нечие появяване можеше да му достави повече удоволствие, а и сигурност, отколкото усмихнатата мутра на Моимир Барич, тигъра.

Не, не е сериозна работа животът!, помисли Козела и стана да го посрещне.

Вечерята беше свършила отдавна, но нито тигърът Барич, нито той се бяха прибрали в хотелите си. Седяха на една пейка в парк „Горки“, разсъмваше се, пееха птички, подухваше лек, свеж ветрец от Москва река. Но нямаше микрофони и дотук костеливата ръка на ФСБ не стигаше. Предстоеше разговор, от който зависеше животът и на двамата. Не бързаха. Пушеха, пиеха водката, която бяха взели от бара на „Арагви“.

— Е, тигре? — Козела сложи длан на рамото му. — Отърва кожата, нали?

— Не още… имаш ли къде да ме скриеш, Козел? Кощуница се готви да ме предаде на трибунала в Хага, а руснаците му правят свирки. Ако загубят влияние в Белград, губят Балканите.

Козела очакваше този въпрос-молба, но все още беше рано за отговора.

— Знаеш ли, че убиха Хакел, Моимире?

— Да.

— Кой? Тигърът умееше да търгува отговори.

— Или Мило Джуканович чрез бивши удбаши — Хакел беше надушил, че изнася дрога от Котор до Бриндизи с личната си яхта — или… — Барич млъкна, запали цигара, отпи водка и се загледа в сивеещото небе.

— Или? — обади се Козела.

— Другата възможност е да е научил кой държи кореспонденцията между Виктор Бут и Хауки Исламболи.

— Кой?

— Ти, Козел — тихо отговори Барич.

— Как стигна до подобно подозрение?

— Анализ. Аз съм „тигър“, Козел. Ученик на Аркан. Свали ръката си от рамото му, погледна го в очите.

— Щом знаеш ти, знае и Алкалай…

Барич поклати глава.

— При Алкалай се появи „фингър“ и посочи Джуканович.

— Сигурен ли си?

— Жив си, Козел. Какво по-тежко доказателство от това.

Прав е, да му ебеш майката! Не на тигъра, на шибания объркан живот!

— Севгун? — все пак попита Козела.

— Не знам, генерал. Наистина не знам. Мога само да предполагам.

— Целият съм в слух, Барич.

— Чеченците. Те бяха естественият религиозен враг на атамана. Ти уби двама от тях. Друз — другите двама. Алкалай не те държи отговорен за смъртта на Севгун.

— А на Хакел?

— Вече не, Козел. Казах ти, жив си.

— Така да бъде, тигре. Нашите тарикати казват: „Който оцелее, ще закусва!“. Имаш ли надеждни документи?

— Да.

— Тогава летиш за Атина. Ще ме чакаш в хотел „Елион“. След три дни ще вляза в бара. Отваряме офис — „КПК“ — в Гърция. Ти ще бъдеш генерален представител. Приемаш ли?

Барич кимна, но все още някакъв въпрос напираше в очите му.