Христо Калчев - Последно причастие

— Търси предателя другаде. Ще повярваш ли?

— В думи?

Хакел се усмихна.

— Дните ти са преброени, Козел.

Кимна.

— Знаеш?

— Да, Джон. Започнах да мечтая, създадох дом, семейство. Човек като мен няма право на инфантилни блянове. Допусне ли го — трябва да очаква края.

Пиха още почти час, после Хакел си отиде мълчаливо. Тежки мигове на размисъл стояха пред него.

Тежко ти, Джон Хакел, чака те непосилно решение. Не искам да бъда в твоята кожа.

Козела се прибра в кабинета. И на Хауки Исламболи, и на Виктор Бут дума по дума предаде разговора си с полковника от Лангли. Не знаеше какво предстои, но със сигурност знаеше, че Хакел е убеден, че тези връзки ще бъдат осъществени.

Хакел се колебаеше. Един процент съмнение глождеше мозъка му, но достатъчен да забави присъдата, която беше длъжен да издаде. Виктор Бут обаче не познаваше колебанията. Пършивото куче на ЦРУ трябваше да умре и той натовари Исламболи с мократа поръчка.

На 15 март 2002 година „Интернешънъл Хералд Трибюн“ публикува некролога на немския евреин Ханс Хакелман.

Като в тъп виц за Козела имаше две възможности. Добрата — Хакел да е отнесъл в гроба името на предателя. Лошата, а и фатална — ако ловците са тръгнали за главата му.

— Ти си виновен за смъртта на Хакел, Козел — каза Алкалай.

Предстоеше нов театър, нито по-лек, нито по-малко опасен.

— Не… — глухо изстена Козела. — Каква смърт… И защо Джон, по дяволите!

— И аз това се питам, боклук с боклук! Изчезна! Само ти знаеш как и защо. Очаквам отговор, Козел. Джон Хакел има право на човешко погребение.

Интермедията приключи, започваше ново действие.

— Морис, моля те, искам да чуя всичко… Спокойно, сабри… Ще стигнем до моята вина.

— Хакел изчезна! — изкрещя Алкалай.

— Снощи телефонът не отговаряше. Беше в Генуа. Защо говориш за смърт? Какви доказателства имаш?

— Никакви! Отговорите са в теб. Давам ти двайсет и четири часа, Козел. Не спазиш ли срока, готви се за последното си причастие.

— Престани да ме плашиш, Морис. Всеки ден е последно причастие за мен. Какво знаеш? Защо ме подозираш? И престани да крещиш, сабри. Кажи нещо смислено.

— Хакел издуха… — Чух. Може да се е потопил.

— Не. Пресата съобщи за смъртта му.

— Къде е тялото му?

— Ал Кайда! Лежи някъде на дъното на Средиземно море.

— Балон. Ако талибаните са поръчали нечия смърт, ще тръгнат за мен. Ал Кайда едва ли има представа кой е Хакел! — Те не, но ти…

— Стига, Морис. Имам конфликти с Джон, но останаха в миналото. Добре знаеш, че му дължа живота си. Ако днес съм анонимен и спокоен, за това заслуга имате само ти и той.

— Не опитвай „double game, butcher“ 25 25 Двойна игра, Касапино! (англ.). ! Искам тялото! Ще се чуем след двайсет и четири часа.

Алкалай изключи, но Козела веднага го набра отново. „Нямате връзка с този номер“, съобщиха от информация.

В Мегало Кастро беше деветнайсет градуса над нулата, в Москва — минус три. И не двайсет и четири, седемдесет и два часа бяха минали, когато включи телефона и набра Алкалай.

— Къде, по дяволите, изчезна, Козел? Или мислиш, че Крит е достатъчно голям?

— Крит не, но Москва е огромна, Морис. Чакам те в хотел „Савоя“.

Алкалай се нуждаеше от време, за да преглътне изненадата.

— Какъв го дървиш в Москва, момче?

— Дойдох за последното причастие!

И прекъсна връзката.

Козела знаеше, че трябва да изпревари събитията. Когато започна да тече срокът на Алкалай, той се обади на Лазар Аса и взе самолета за Атина. Флора се въздържа от въпроси, въпреки че го изпрати бледа като восък. Козела й показа бункера си, тайните си пари и оръжие, даде й лична чекова книжка, но я наплаши до призляване.

— Ти няма да се върнеш, Йон — по-скоро като констатация, отколкото като въпрос каза тя.

— Напротив, момиче. Ще се върна колкото може по-бързо. Отивам на среща със стар приятел без конфликти, без каубойски акции, просто трябва да осигуря пенсионирането си — усмихваше се, галеше я по косите, целуна я на тръгване, но не я успокои. — Застраховам те, Флора. Все пак тръгвам на път.

Когато излетя от Атина, Козела изтри от паметта на джиесема всички телефони, които биха го уличили във връзка с Виктор Бут, но остави номера на Исламболи и го предупреди къде отива и каква примка се затяга около врата му. Лазар Аса щеше да го чака пасивно и под прикритие. Останалото беше в ръцете на Бога.