Христо Калчев - Последно причастие

Козела беше изпил пет водки, когато се обади на Лазар Лазов — Аса и го повика в грузинския клуб „Арагви“. Утре Козела наистина щеше да се махне от Москва, но не и Аса…

— Имаш работа, момче! После и двамата излизаме в пенсия!

Беше първи април, шест часа сутринта, когато телефонът разбуди Козела.

Алкалай?

Изчака пет-шест позива, преди да спусне крака на пода и да включи апарата.

— Добро утро, сабри. Надявах се никога повече да не чуя гласа ти.

Алкалай се изхили злобно.

— Прибра ли килъра, Козел?

— Кой?

— Килър. Знаеш ли какво означава тази дума? Козела се направи на събуден.

— Аз съм килър, ако това е въпросът.

— Разбира се, че не. Прибра ли снайпериста, който насъска срещу мен?

Козела мълча известно време, макар че знаеше повече подробности, отколкото евреинът можеше да предположи. Аса беше залагал четири пусии на Алкалай, но нито веднъж на достатъчно близко разстояние. Последния път беше стрелял с ясното съзнание, че мишената е извън обсега му.

— Един от нас двамата е луд, сабри. Или ти, че ме остави да напусна Москва, или аз, че слушам тъпите ти намеци посред нощ. Ако бях стрелял по теб, Путин щеше да ти организира държавно погребение.

— Не ти, Козел. Прекалено голяма чест би било за мен, но някой от ескадронистите ти със сигурност.

Запали цигара, излезе на терасата. Пикаеше му се, пиеше му се вода, беше му едновременно скучно и нервно.

— За дългата си практика усвоих едно правило, Морис. Върши си сам работата, като вълците. Не я ли свършиш сам, не е свършена. Ясен ли съм?

— Кой тогава, приятелю?

— Знам поне хиляда причини да си мъртъв от десетилетия и поне сто банди, които мечтаят да стрелят в рузвелтовската ти мутра.

Алкалай се разсмя весело, звучеше дори искрено.

— Както и да е, Козел. Навремето Де Гол казваше на охраната си: „Ваша грижа е да ме опазите жив, моята — да не се съобразявам с предпазните ви мерки!“. Умно, нали?

— Да.

— Спазвам този принцип. Някакъв отчаян килър стреля по мен. Не посмя да скъси дистанцията. Знам, че не е твоя работа, Козел, и не затова ти се обаждам. Изясни се смъртта на Хакел…

Козела го прекъсна.

— Искам подробностите, сабри. Виж, за тази мъст бих си размърдал задника

— Свържи ме с твоя младок в София. Поръчката е за пет милиона долара. По него ще ти изпратя некролога на Хакел.

Осип давеше котки. В първия момент помисли, че кукли плават в детския надуваем басейн, но като се загледа, онемя. Малкият скот давеше цяло котило в компанията на весело подскачащи риджбеци и под наблюдателния поглед на котката-майка, стаена в короната на един от кедрите. Понечи да се намеси, после се отказа и влезе обратно в кабинета си.

Горката Флора. Знае ли какъв садист е синът й?

Тогава чу гласа й. После рев, писъка на Осип и безмилостния побой, който му нанесе. Реши, че е по-тактично да се направи на спящ и тъкмо се готвеше да се върне в леглото, когато ужасената Флора нахълта при него.

— Видя ли какво върши този изрод?

— Да.

— Екзекуция?

— На такова ми заприлича…

— Ще го убия!

Флора рухна на леглото. Изглеждаше по-скоро уплашена, отколкото ядосана.

— Ще го убия, наистина. Отглеждаме звяр, Йон. Козела беше намерил време да премисли отговора си.

— Не го бий… повече. Не му говори, не му обръщай внимание. Аз ще се заема с него.

Няколко часа по-късно Осип Марин постъпи на работа в пристанищната кланица. Той беше единственият чирак, който вместо да получава заплата, щеше да си плаща за извършената против волята му работа. Козела го прикрепи към един сто и петдесет килограмов грък, плати му царски и го задължи да „разкаже играта“ или да „стопи лагерите“ на малкия негодник.

Когато две седмици по-късно отиде да го прибере, Осип приличаше на призрак и повръщаше само при произнасяне на думата кръв или смърт. Едва тогава отвори очи за семейството си и дори за мис Хелън, учителката си по английски.

За цели петнайсет дни Флора не му зададе нито един въпрос. Не наруши ритъма на къщата. Поднасяше закуска, обяд, вечеря. Сервираше му ту кафе, ту водка. Учеше робски английски и гръцки, гледаше телевизия, отдаваше му се и се оттегляше в спалнята си. Но когато Осип се върна, смазан от умора, но понесъл безмълвно наказанието си, през нощта събра сили да каже:

— Знаеш, че съм благодарна, Йон. Не можеш да не почувстваш, че те обичам… но знаеш ли какво не съм допускала и в най-романтичните си блянове?