Христо Калчев - Последно причастие

— Познаваш ли Виктор Бут?

— Аз него — да, той мен — не!

— Абсурд!

— Обяснявам веднага. Бут беше клиент на „Кинтекс“, аз — ченге. Той внасяше дрога срещу калашници. фирмата ни предоставяше наркотиците, всички видове, МВР ги продаваше в Европа, а капиталът отиваше за покриване на външния дълг. Системата работеше безпогрешно. В началото на осемдесетте години задълженията на България бяха сведени до нула.

— Тогава Виктор Бут е ваш национален герой.

— Нещо подобно, само че без фанфари, медали и прочее кьорфишеци.

— И не те познава?

— Не, Хакел, тогава бях майор… един от хилядите. Той общуваше с горните етажи на властта. Виждал съм го в София, при обиколките му из военните заводи. В Сопот ни запознаха лично, но той беше сам, аз — с група от десетина ченгета. Затова казвам — аз го познавам, той със сигурност не ме помни. Дори да има смътен спомен от някакъв майор, след двайсет години и след пластичната операция Виктор Бут не ме познава.

Хакел отпи, запали цигара, продължи да гледа напрегнато в очите му.

— На каква възраст е Бут?

— По-млад от мен.

— Колко?

— Трудно за преценка. Пет-шест години.

— Дванайсет. Ти сега си на петдесет, на колко си бил през 1980 година? На трийсет и две, нали?

— Да.

— Но Бут — на двайсет. Дете! Искаш да ме убедиш, че това малко момче, едва навършило пълнолетие, е изплатило дълговете на Тодор Живков?

— Това са фактите, Джон. Поискай от Лангли да направят справка. Ще се изумиш от подробностите. „Кинтекс“ чрез Бут внесе в държавната хазна повече от петнайсет милиарда долара.

Появи се Флора. След нея слугинята буташе сервизната маса.

— Ще продължим след вечеря, нали?

— Да — неохотно прие Джон Хакел. МоЬ!еззе оЬНде 21 21 Благородството задължава (фр.). — Б. ред. , казват французите, а той макар германски евреин с швейцарско гражданство беше американски офицер и длъжен да се държи като рицар.

Флора и детето се оттеглиха. Чуваха гласовете им, музика, после утихнаха. Тя беше внимателна, дискретна жена и нямаше нужда да й казва, че трябва да ги остави сами.

Беше минало полунощ, когато Козела върна разговора в изходната му точка.

— На твое разположение съм, Джон. Нека не остане и сянка на съмнение.

— Не съм свършил с въпросите. Следват обвинения.

Козела сви рамене примирително.

— Надявам се да разсея подозренията. Аз съм ти длъжник, Хакел. Пресилено е да очакваш черна неблагодарност.

Остави тези думи без последствия.

— Кой измъкна Флора от Тирана?

— Исламболи.

— Знаеше ли, че е партньор на Бут?

— Грешна информация. Той е наркобос. Срещу Флора аз прекарах… по-скоро конвоирах един керван през България.

— Сам?

— Не. С помощта на момчетата от Ескадрона. Бяха четирима после прикрепих и един биатлонист към тях.

— Снайперист?

— Да.

— Прекъсна ли контакта с египтянина?

— Не. Просто се издължих. Сметките ни са чисти.

— В неговия „мол“ 22 22 Бункер на банда. — Б. Р. имаше агент на ЦРУ.

— Имаше?

— Убиха го след моя телефонен разговор с теб.

Козела мълча дълго. Хакел беше прав, но не можеше да го докаже. Ако играеше обаче ролята на обиден, само щеше да засили подозренията му.

— Как виждаш моята роля?

— Предупредил си Исламболи, че има къртица.

— Как съм разбрал това?

— Щом ЦРУ те подозира във връзка с Бут, значи по линията Кампала — Генуа има наш агент. Останалото е техническо време.

Козела внимателно обмисли думите си.

— Логично звучи. Това означава, че Исламболи е в Генуа, Бут — в Кампала?

— Точно това означава.

— И си сигурен, че аз трябва да го знам?

— Напълно.

Козела отново млъкна. Интуицията му подсказваше, че не бива нито да отрича, нито да се оправдава.

— ЦРУ ме държи отговорен за смъртта на своя агент?

— Естествено.

— Аз съм под ударите на „Дръг Ди“ 23 23 Антинаркоотдел. — Б. а. и „Уепън Смъглърс“ 24 24 Антиоръжейна контрабанда. — Б. а. .

— От нашия разговор зависи дали тези отдели ще пратят ловци за главата ти.

Този път паузата беше задължителна. Козела доля чашите с водка, запали цигара, облегна се в стола, примирително сви рамене.

— Прав си, Джон. Инициативата е изцяло в твои ръце.

— Искаш да кажеш, че съм прав?

Козела поклати глава.

— Не мога да оборя нито един от аргументите. Прав си да ме подозираш, Джон. На твое място аз щях да съм стрелял вече.

Отново млъкнаха, пиха, пушиха.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?