Катрин Каултър - Измамата

Еджъртън и Ошар се оказаха прави. Вестниците бяха пълни със съобщения за триумфалното завръщане на Бонапарт в Париж. Подкрепяше го френската армия. Всички говореха за война, за нова кървава война и непрекъснато спрягаха имената на Уелингтън и Наполеон. Всяка сутрин Еванджелин преглеждаше подробно пресата в стаята си (Грейсън й я носеше лично, след като херцогът бе приключил с нея) и все търсеше новини от Париж. Имаше чувството, че времето е спряло. С нетърпение чакаше да се случи нещо и в същото време се страхуваше от него.

Поне си имаше Едмънд. Той беше коленичил пред камината и пренареждаше дървените си войници — французи и англичани. Започна да се кара на един майор. Тя се усмихна. Обичаше го много повече, отколкото можеше да му признае. Представи си изражението му, ако му го каже или го прегърне за по-дълго, отколкото едно момченце счита за благоразумно. Прекарваше цялото си време с него. Първоначално той го бе приел доста неохотно, но после, след като разбра, че няма да го тъпче с непосилни знания, се засмя, разкрещя и заяви, че няма да я гони и застрелва поне още една седмица. Тя му бе благодарила от дъното на душата си, сключила ръце пред гърди. Той бе изсумтял високомерно и после, за нейна най-голяма изненада, я бе прегърнал за миг. Бе станал нейното момче и никак не й се искаше да го изоставя. Не можеше да понесе мисълта какво ще се случи в бъдеще — как тя ще бъде заклеймена в държавна измяна или… убита.

Но Едмънд ще има бъдеще! Ще направи всичко възможно да му го осигури. С всеки изминал ден той заприличваше все повече на баща си. Когато не беше с нея, излизаше с херцога. Двамата ходеха на езда или в боксовия салон на клуба „Джентълмен Джаксънс“. Самият Едмънд й изнасяше подробен доклад за всичко преди лягане.

Никога не я отегчаваше. Не го осъзнаваше и вероятно би бил възмутен, ако го разбереше, но истината бе, че той е единствената й утеха. Вчера дори й сподели, че я харесва повече от Филип Мерсьоро — изключителна чест! А може би дори и от Роуън Карингтън — нещо, което, както той я увери, не му е много лесно да признае.

— Няма да трае дълго, Ева — обади се детето. — Само почакай и ще видиш. Уелингтън ще го убие. Ще стигне с коня си до него и ще прониже гърлото на Наполеон с меча си. Тогава пак ще си щастлива.

О, боже!

Еванджелин се надигна несигурно от перваза на прозореца и коленичи до него на дебелия килим. Не можеше да му позволи да стига до такива смущаващи заключения.

— Какво искаш да кажеш, Едмънд?

Но детето вече бе насочило вниманието си към английския батальон. Обърна майора срещу войниците, подредени в изрядно права линия. Накрая вдигна очи към нея.

— Татко поръча да не те дразня.

Боже мой, толкова ли очевидно е състоянието й? Но тя дори не беше виждала баща му! Е, с изключение на няколкото неизбежни срещи.

— На мен обаче ми харесва, когато ме дразниш! Къде ти е пистолетът? Мисля, че съм готова за едно велико преследване. Някое малко момче на всяка цена трябва да тръгне след мен, безмилостния разбойник, и да ме свали от коня с един куршум. О, не, само не ми казвай, че си ги изхабил всичките за пауните, Едмънд!

Той й отправи поглед, прекалено мъдър за дете на неговите години.

— Опитваш се да ме накараш да забравя. Да мисля за съчинени истории, а не за онова, което се случва в действителност. Татко каза…

— Какво точно каза баща ти, Едмънд?

Херцогът стоеше на прага, кръстосал ръце пред гърди. Вероятно току-що беше влязъл. Дано не е чул прекалено много!

Еванджелин се опита да стане, но той им направи знак с ръка да не мърдат.

— Изглеждате настанени много удобно. Е, Едмънд, какво ти казах?

С тези думи се приближи и също приседна на колене. Едмънд започна да трие едно оръдие между дланите си.

— Така загрявам барута. Ти каза, че е нещастна. Каза, че последното нещо, от което се нуждае, е да я тероризирам. Аз пък казах на Ева, че Уелингтън ще потроши завинаги костите на Наполеон. Исках да я накарам да се усмихне. И тя наистина се усмихна за малко, татко!

Херцогът я погледна.

Детето завъртя коня на генерала малко по-наляво и запита:

— Аз те правя много щастлива, нали, Ева?

— По-щастлива от котка, която току-що е скочила в купа със сметана. Не си ли спомняш как снощи, когато ми разказа продължението на твоята история, аз не можех да спра да се смея?

— Така беше, татко. Направих историята си смешна и Ева много я хареса. Баба също. Тя пък се смя така, че имах чувството, че ще падне от стола. Каза ми, че съм най-добрият внук, който някога е имала!