Катрин Каултър - Измамата

Еванджелин притискаше дамската си чантичка до гърдите. Вътре беше пликът от Джон Еджъртън. Не искаше да знае какво пише там. Но се страхуваше, адски се страхуваше.

Денят беше толкова студен, че дори в каретата дъхът им се виждаше.

Херцогът подпъхна одеялото около краката й.

— Можеш ли да повярваш, че само преди няколко седмици се наслаждавахме на лятно слънце?!

Каретата спря. На прозорчето се появи Джунипър, изтупан и усмихнат. „Много обича да е в центъра на събитията“, помисли си херцогът. „Сега вероятно и той се чуди защо господарят му води тази дама във Военното министерство.“

— Не, не мога. — Еванджелин отговаряше на зададения й преди минута въпрос.

Пред нея се издигаше опушена сграда от сив камък, грозна и отблъскваща. Опасваше я висока желязна ограда. Улицата бе неестествено тиха — важните мъже зад тези стени не трябваше да бъдат притеснявани от глъчката на амбулантните търговци. Пред портите мълчаливо стояха двама униформени гвардейци.

— Оттук можеш да видиш Уестминстър 32 32 Става въпрос за Уестминстърското абатство, изградено като църква през 13–15 век на мястото на стар Бенедиктински манастир от 1065 г. То е място за коронация и гробище както за крале, така и за редица изтъкнати представители на изкуството, науката и политиката. Уестминстърският дворец (Парламентът) е построен по-късно. — Б.пр. — обясни херцогът и посочи с ръка.

— Каква красота! — Без да обръща внимание на слисания му поглед, Еванджелин се насочи решително към високата черна порта.

Кларъндън нямаше нужда да се представя на гвардейците. Импозантните железни крила веднага се разтвориха пред него.

— Ваше благородие — учтиво сведе глава един от стражите.

— Наглеждай конете, Джунипър! — извика херцогът.

Заизкачваха се по изтърканите от годините каменни стъпала към огромните двойни врати. Гвардеецът, който ги водеше, дръпна тежката желязна халка и се поклони ниско на херцога.

— Ваше благородие, секретарят на лорд Петигрю всеки момент ще ви посрещне.

— Имате пълното право да бъдете най-надутият и самомнителен мъж в цяла Англия — отбеляза Еванджелин.

— О, не. Принцът регент ме слага в малкото си джобче. Не обръщам внимание на раболепието. — Погледна я озадачено: — Да не би да предпочиташ да се отнасят с нас като с просяци?

— Естествено, че не. Просто ми направи впечатление, че се отнасят към вас като към принца-регент.

— Нищо подобно! Всеки, който познава и двама ни, е много по-учтив към мен.

Еванджелин се стресна. Меко изречените думи отекнаха. Огледа се. Главното фоайе беше високо четири етажа. Всеки от тях бе обграден с парапет от ковано желязо. На всяка площадка безмълвно стояха на пост униформени гвардейци. Джентълмени в мрачно облекло се щураха нагоре-надолу. Забавяха крачка едва когато я забелязваха. После поздравяваха херцога и му се покланяха. Беше доста смущаващо — на нея сякаш почти не й обръщаха внимание.

— Ричард, Еванджелин! Точно на време. Добре дошли в моя втори дом!

Лорд Петигрю, за разлика от секретарите и чиновниците, бе облечен с жълтеникавокафяво сако и тъмнокафяви бричове. Въпреки топлото му посрещане, Еванджелин усещаше, че е неспокоен. Явно смяташе желанието й да посети министерството за женски каприз и изобщо не беше въодушевен, че отнема от така драгоценното му време. Разбираше го и изобщо не му се сърдеше. Отново си даде сметка какво прави и й се прииска да умре. Но се овладя и се усмихна чаровно:

— Благодаря ви, че ми разрешихте да вляза тук.

Той кимна и се обърна към херцога:

— Имаме новини от Париж. Ако си свободен тази вечер, едни хора биха искали да се срещнат с теб.

— Разбира се. А сега нека покажем по-интересното на нашата мадам Любопитство. Ти ли ще ни бъдеш екскурзовод или никой от многобройните ти подчинени?

— Великият херцог на Портсмут, придружаван от чиновник? Изключено!

Лорд Петигрю ги поведе през мрачни конферентни зали, напоени с мирис на тютюн.

— Отдавна си мечтая да видя кабинета на министъра — отбеляза Еванджелин, когато се озоваха в старинната стая с дъбови греди, съхранила безчет дискусии и планове за бъдещето на Англия.

Вече едва издържаше, когато лорд Петигрю накрая каза:

— Остава само моят кабинет, но той изобщо не може да се сравни по представителност с останалите.

Дари го с най-чаровната си усмивка.

— Но, Дрю, толкова ми се иска да видя къде точно работите!