Катрин Каултър - Измамата

За първи път той като че ли се поколеба.

— Обещавам ви, че това ще е последното. И ви оставям да си работите на спокойствие. — Лордът продължаваше да се колебае. — Нима една дама може да бъде обвинена, че иска да види къде прекарват дните си мъже като вас.

— Добре, Еванджелин — кимна накрая лорд Петигрю, възвърнал доброто си настроение. — Само един бог знае по колко часа на ден прекарваме тук и херцогът, и аз. Доколкото ми е известно обаче, моята Фелиша дори и не си е помисляла да прекрачи тази гробница с деликатните си крачета.

Докато лорд Петигрю ги водеше към втория етаж, двамата с херцога обсъждаха триумфалното завръщане на Наполеон.

— До утре вече ще бъде в Париж — знам го от много сигурен източник. Скоро цяла Англия ще го научи. Крайно време е англичаните да осъзнаят каква огромна заплаха е този човек за всички свободни държави!

Еванджелин се препъна.

Всичко се сбъдваше така, както го бяха предсказали Ошар и Еджъртън. Досега бе хранила надежда, че французите няма да искат да имат нищо общо с Наполеон и че френската армия набързо ще го ескортира обратно до Елба. Тогава Ошар не би имал повече нужда нито от нея, нито от баща й.

— Еванджелин?

— От горещината е, ваше благородие. — Гласът й бе толкова слаб, колкото и светлината, която се опитваше да пробие мръсотията На прозорците над главите им. — Добре съм.

— Извинявай, за горещина ли спомена? — втренчи се в нея херцогът с присвити очи, които сякаш прозираха в душата й.

— Да, ще ви извиня — промърмори тя.

С периферията на съзнанието си беше схванала, че лорд Петигрю се извинява за неразборията в огромния си кабинет. Навсякъде бяха разпръснати карти и купища хартия. В единия край беше разположено голямо махагоново бюро, над което се бяха надвесили двама мъже.

— Господа — обърна се към тях лорд Петигрю, — бъдете така добри да ме изчакате в приемната. Няма да се бавя повече от минута-две.

Двамата изгледаха Еванджелин със смесица от възхищение, нетърпение и снизхождение, събраха няколко листа от бюрото и излязоха.

Не им обърна никакво внимание и безгрижно се насочи към прозорците. Изпадна във възторг от гледката към Темза. Лорд Петигрю вероятно отговори подобаващо, но тя не слушаше нито него, нито херцога. Дискретно наблюдаваше през притворените си клепачи втория рафт на библиотеката в дъното на кабинета. Именно там, между третия и четвъртия подвързан том, трябваше да остави плика.

Накрая херцогът запита:

— Нагледа ли се вече?

Еванджелин се обърна, усмихна се ведро и протегна ръка на лорд Петигрю.

— Да. Много ви благодаря за добротата и вниманието, Дрю. Знам, че сте твърде зает, затова не искам да отнемам повече от ценното ви време.

Тръгна бавно и незабелязано изпусна ръкавицата си. Когато вече бяха в приемната, възкликна:

— Боже, колко съм разсеяна! Изпуснала съм си ръкавицата. Изчакайте ме само за момент. Веднага се връщам.

Преди лорд Петигрю да успее да възложи тази задача на някой от чиновниците си, Еванджелин се стрелна в кабинета му. Разтвори с треперещи пръсти чантичката си, измъкна плика и го мушна между дебелите книги. Само след секунда беше отново при тях, размахала ръкавицата.

— Много се извинявам! Много глупаво от моя страна. Но вече всичко е наред. Най-важното е, че видях къде гениалните господа прекарвате дните си, за да защитават Англия.

Безсмисленото й бръщолевене щеше да продължи още дълго, ако не беше херцогът, който я изгледа така, като че ли всеки момент щеше да й запуши устата с ръка.

Щом влязоха в каретата, Еванджелин започна да се пипка. Отне й цяла вечност, докато се настани, намести одеялото на коленете си, постави ръце в скута си и оправи ръкавиците си.

— Това беше едно наистина забележително преживяване — отбеляза херцогът, без да откъсва очи от нея.

Не го погледна. Втренчена навън през прозорчето, отново забърбори:

— Да, наистина. Много вълнуващо. Сбъдна се една моя детска мечта! Да видя…

— По-добре млъкни, Еванджелин. Очаквам с нетърпение деня, когато ще започна най-сетне да те разбирам.

Замълча.

— Сигурно сега ще искаш да посетиш Камарата на представителите?

Погледна го в очите, вече успяла да се овладее, и отговори маниерно:

— Не, бих предпочела разходка до Ричмънд. До този прословут ваш лабиринт.

Еванджелин седеше в стаята на Едмънд и съзерцаваше обвития в гъста мъгла парк от другата страна на площада. Беше изминала почти седмица от пристигането й в Лондон — най-дългата седмица в живота й. Когато обявяваха някой гост, винаги настръхваше да не би да е Еджъртън с нови заповеди. Знаеше, че няма да я остави на мира. Какво ли имаше в плика, който пъхна в библиотеката на лорд Петигрю?