Катрин Каултър - Измамата

— Мисля, че съм почти за Бедлам 33 33 Бедлам — болницата „Св. Мария Витлеемска“ в Лондон, превърната в лудница през 1547 г. — Б.пр. .

— Глупости! Вярно е, че никога досега не съм те виждала в подобно състояние, но за майка ти, която те обича и познава, е ясно, че поне засега не си луд.

Погледна я измъчено.

— Спести ми майчинските си съвети и проклетите майчински забележки.

— Добре. Ще си седя тихо и кротко и ще наблюдавам как пропадаш — преживяване, напълно ново за теб.

— Преживял съм всичко, което може да сполети един мъж! — отвърна рязко херцогът и срита с ботуша си един горящ въглен.

— Ти си мислиш така, но ти предстои да преминеш през още много неща.

— Ще говоря с Еванджелин. Държа да отиде на този проклет бал. Ще й кажа, че трябва да дойде с нас. И да приеме доминото и костюма от теб. Няма да ми откаже.

Мариан Клотилд сведе поглед към изящните си дълги бели пръсти.

— Защо за разнообразие не се опиташ да използваш малко хитрост?

Херцогът се смръщи.

— Тя ще прави онова, което аз й кажа! В противен случай ще…

— Както вече отбелязах, господарските ти маниери надали биха ти били от полза.

Стовари яростно юмрук върху полицата на камината, но само след миг примигна от болката, която сам си беше причинил.

— Може би именно вие се нуждаете от малко хитрост, мадам! Докато ме обвинявате, че твърде здраво дърпам юздите, вие всъщност се опитвате да ме задушите! Изтънчеността ви едва ли може да се нарече изящна!

— Добре, скъпи, няма да кажа нищо повече — отвърна Мариан Клотилд през смях, от който на херцога му се прищя да хвърли през прозореца един от безценните й столове. — Не бих желала да си мислиш, че си пъхам носа където не ми е работа.

— Ха-ха! Ще изпратя Едмънд при теб, тъй като в момента той несъмнено е с нея, а не желая да обсъждам въпроса пред сина си.

С тези думи Кларъндън напусна решително гостната.

Както бе предполагал, Еванджелин беше в детската стая. Двамата с Едмънд седяха с кръстосани крака пред камината, прилепили глави, и разглеждаха албум с илюстрации на Париж.

— А това, Едмънд — тъкмо казваше тя, — е Бастилията. Когато френският народ останал без храна, когато хората разбрали, че вече нямат никаква надежда, превзели този гигантски мрачен затвор и го съборили камък по камък. Именно това сложило началото на Френската революция през 1789 година.

Едмънд се замисли дълбоко.

— Не смяташ ли, че това е добра идея за нова история? — предложи деликатно Еванджелин.

— Да — кимна детето. — Вероятно в нея би могло да има едно момиченце, затворено в Бастилията, защото отказало да изяде ужасната вечеря, приготвена от мащехата му, и едно момченце, което отива да го спаси.

Херцогът си прочисти гърлото.

— И кое ли ще бъде това момченце, Едмънд?

— Естествено, че аз, татко!

— Така си и помислих. Предполагам, че после ще й даваш да яде само превъзходна храна.

— Да. Ще помоля госпожа Дент да й я приготвя. Тогава няма да има нужда да се връща в Бастилията, защото тя е едно много сладко момиченце, на което не искам да се случи нищо лошо.

На херцога му се прииска да сграбчи сина си и да го притисне силно в обятията си. Понякога не можеше да повярва, че това великолепно дете е негово. Та то бе истинска божия благословия! Почувства внезапно стягане в гърлото. Като че ли съвсем ясно чу как баща му му казва, че на света няма по-добър син от него. Затвори очи. След малко отново се изкашля.

— Извинявай, Еванджелин, но на Едмънд баба му го очаква долу в гостната. Вместо лошата мащеха, която мъчи децата с гнусни бисквити, готвачката му е приготвила любимите лимонови тарталети.

— Истински тръпчиви лимонови тарталети? От онези, от които ти изтръпват устните?

— Точно от тях.

— Може ли да отида, Ева?

— Тъй като сполучливо успя да си придадеш вид на умиращо от глад дете, нямам друг избор, освен да те пусна. Но тази вечер вероятно ще ми разкажеш повече за момиченцето, което момченцето спасява от Бастилията.

— Ще си помисля. — Едмънд я целуна и излетя от детската стая.

Еванджелин се усмихна на херцога.

— Късно е. Не съм усетила как е отлетяло времето. Благодаря, че го спасихте.

— Всъщност много се радвам, че и ти не скочи след него.

— Не съм особено голяма почитателка на лимоновите тарталети.

— Но щеше да скочиш, за да не оставаш насаме с баща му.

Тази нейна брадичка! Пак се вирна.

— Казах ви, че не се страхувам от вас.

— Но се страхуваш от себе си, страхуваш се за мен — което е пълна безсмислица — и преди всичко се страхуваш от онова, което ти се иска да направиш, когато съм близо до теб.