Катрин Каултър - Измамата

— Права си — ребрата ти са здрави. Считай, че си извадила голям късмет. Не, не мърдай. Изглеждаш кошмарно, но иначе няма нищо сериозно. Не мърдай, ти казах! Ще те намажа с мехлема на госпожа Нийдъл.

Лежеше гола и се чудеше какво ще стане сега с нея, с баща й, с Едмънд… Когато след известно време той се върна, лицето му бе непроницаемо.

— Не мърдай!

Започна да масажира раните й. Ала внезапно ръцете му се разтрепериха. Погледна я. Усети погледа му и бавно завъртя глава. Устните й се раздвижиха в горчива безпомощна усмивка.

— Никога не съм искала да те нараня… Никога! Вече е твърде късно. Трябва да се пазиш, трябва да пазиш Едмънд!

— Само след миг можеш да си излееш душата. Засега обаче задръж словоизлиянията.

Обърна я по корем. Гърбът и задната част на краката й също бяха изпъстрени с драскотини и рани. Започна да втрива мехлема в тях. Еванджелин не помръдна. Чуваше тежкото му дишане.

Кларъндън си представи как се е борила за живота си, борила се е да се върне в Челси. Усети, че колкото и да не му се иска, се възхищава на куража и волята й. Дори и Дрю някак си да я бе заподозрял, изпълнението й тази сутрин щеше напълно да го убеди в нейната невинност. Той без съмнение вече я смяташе за глупава, лекомислена и повърхностна.

— Така. Приключих. — Помогна й да се обърне по гръб и я зави добре.

После придърпа един стол до леглото, седна, опря връхчетата на пръстите си и забарабани замислено. Накрая заговори с напълно овладян глас:

— Вече доста неща ми се изясняват, мадмоазел. Неочакваното ти пристигане в Челси, представянето ти за бедна и твърдата ти решимост да останеш в замъка. Дори и ролята ти на вдовица. Ако се беше появила като невинна млада дама, благоприличието би изисквало да ти осигуря придружителка. — Направи пауза. Спомни си мъката на Еванджелин по старицата и се намръщи. — Сигурен съм, че нямаш никаква вина за убийството на госпожа Нийдъл. Всъщност тогава ти едва не се побърка. Но знаеш кой я е убил, нали, Еванджелин? Ако не бях взел нещата в свои ръце, ако не бях довел тук частния детектив, ти сигурно щеше все още да пропускаш шпиони на Острова.

— Вероятно…

После внезапно си спомни настойчивото й желание да посети Дрю във Военното министерство.

— Разходката ти до Министерството… Това не беше само женски каприз, нали?

— Не, беше ми заповядано да оставя един плик в кабинета на лорд Петигрю, между книгите на втория рафт. Нямам представа какво е имало в него.

— Мисля, че е крайно време да ми кажеш всичко, Еванджелин. — Забеляза такава болка в очите й, че спря. Но трябваше да знае. Трябваше да знае всяко едно нещо, което бе сторила. — Разбирам. Предпочиташ да ме оставиш да вярвам, че ти си просто един гнусен предател, който по най-долен начин е измамил и мен, и цялото ми семейство.

— Не, не съм такава. — Каза го студено и безизразно. — Моля те, разбери, нямах абсолютно никакъв избор.

— Добре. Без повече увъртания. Имай ми доверие, Еванджелин. Кажи ми защо го направи.

— Баща ми не е мъртъв. Човек на име Ошар го държи затворен като заложник в Париж.

После му разказа с треперлив глас за нощта, когато двамата мъже бяха нахлули в къщата им, за пътуването до Париж и за срещата си с Ошар…

— Той знаеше всичко и за моето, и за твоето семейство. Ти трябваше да ми бъдеш прикритието. Ако не се справех, щеше да убие баща ми като предател. Само Риса знаеше истината.

— Кой е Риса?

— Джон Еджъртън.

— Проклет дявол! — Херцогът чак подскочи на стола си.

— Лично той или някой от хората му е убил горката госпожа Нийдъл. Първата нощ, когато се срещнах с него, бях уверена, че няма да мога да се справя. Затова му казах, че вече има някой, който подозира, че нещо не е наред, и му споменах името й. Скоро я уби. Мисля, че го направи по-скоро, за да ми даде урок. Държеше да ме убеди, че ако ти кажа и ако те помоля за помощ, последствията ще бъдат толкова зловещи. — Пое си дъх. — Бях решила да ти разкрия истината. Еджъртън вероятно се е досетил. И тогава ме предупреди, че ако някога се разприказвам пред теб, лично ще убие Едмънд. Щях да продължавам да си мълча докрай. — Седна и се покри със завивките. — Трябва веднага да хванете Еджъртън, защото Едмънд е в огромна опасност!

— Значи ти щеше да ми признаеш, ако не е бил заплашил Едмънд?

— Да. Еджъртън е готов на всичко — дори да убие едно беззащитно дете, само и само да постигне крайната си цел: успеха на Наполеон.

— Познавам Джон Еджъртън от осемнадесетата си година. Тогава аз бях все още новак в Лондон, а той — изискан джентълмен на тридесет. Харесван е и е приет навсякъде. Има достъп до много хора и до важни решения. Затова ми е много трудно да повярвам на казаното от теб. Нали не си бонапартистка?