Спас Карафезов - Сърцето вижда

— Такава ни е съдбата с тебе. Но и слепите хора имат очи за живота.

Бях силно развълнуван. Тайно се надявах, че тя ще ми каже нещо, свързано с изгубеното ми зрение. Човек все се надява, докато е жив…

Споменах за известността на Петко Стайнов, но тя не подхвана разговора. За съжаление не се получи диалог. Ванга беше уморена и искаше да завърши срещата. А моите намерения бяха други. Очаквах да науча много повече неща от нея и за нея. Тя бе мой другар по участ. Най-известният сляп човек в България, прочут със способностите си за ясновидство. Последното може да се подлага на съмнение. Може да се отхвърля от учените или пък да се подкрепя от парапсихологията. Фактът обаче е налице. Хиляди, хиляди хора от страната и чужбина посещават Ванга. Сред тях са били и някои известни личности. Близо половин век Ванга проявява своята дарба и е придобила своеобразен социален престиж. Това е изпълнило със смисъл живота й — да общува с посетителите, да ги насърчава и подпомага. Чрез това е изградила своето достойнство, самочувствието, което я прави жизнена и човек със силен дух.

Ванга умее да окуражава. Може би тъкмо това е най-ценното. Тя е изключително контактен човек. Има бързи реакции. Умее да извлича тревогата от събеседника си. Това почувствах и разбрах от прекия си разговор, макар да е траял минути. Пожелах да я докосна и тя го направи с жест. Подаде царствено ръката си. Мисля, че в този момент беше много мила и дружелюбна.

Прочетох в списание „Огонек“, че тя е беседвала дълго време с кореспондент на списанието и придружаващите го. Те са си заминали, дори без да се ръкуват с нея. Улавяйки нежната й ръка, аз знаех, че тя го направи не само спонтанно, но и съзнателно. Освен гласа й, това бе другият начин за непосредствено физическо възприемане. С това тя изрази отношението си, развитото си чувство за милосърдие и добро.

Март 1989 г.

През нощта срещу 22 март 2001 година завинаги си отиде Георги Митев. Отпътува към своята най-далечна и вечна пролет. Слънцето го беше озарило още тук, на земята. Даде му невероятна жизненост, таланта да пее и свири, да моделира дървото, да влияе на човешките души.

Спомням си го през лятото на 1962 г. Бяхме заедно на един от стадионите във Варна. Провеждаше се първата съюзна спартакиада. За общо удивление Гошо се покатери като катерица по върлината. Провъзгласен бе за шампиона на тази дисциплина. Чувам хрипкавия му смях. Звучи широката мелодия на акордеона му и приятният му глас.

Георги се отличаваше от другите деца във варненското училище за слепи. Той четеше, сякаш виждаше с очи, този навик му остана до края на живота. Будеше винаги възхищение. Ръцете му бяха пъргави и като работник се отличаваше със своята сръчност. Пъргав беше и умът му, той го открояваше сред неговите виждащи съученици във вечерната гимназия. Георги съчетаваше с успех работата и учението. Не закъсня и общественото признание. През 60-те години го избраха за председател на районния съвет, за член на Централния съвет на Съюза на слепите. На това поприще той беше неуморим. През 70-те години разви художествената самодейност във Варна. Поощряваше младите хора да се учат. Даде им личен пример. Записа се във варненския икономически институт и там защити блестящо дипломната си работа.

През декември 1977 г. бе избран и за член на висшия изпълнителен съюзен орган. През пролетта на следващата година бе назначен за директор на технически най-добре съоръженото съюзно предприятие. Тук той разгърна нови страни на своите възможности. Контактуваше с много икономически партньори. Продължи и доразви установените производствени традиции. Няма да го забравя как един ден се сдоби с брайлов шублер. Показах му го като образец от една пратка от Германия. С усмивка ми заяви: „Нали ти вече ми го подари. Той ми е нужен, за да меря винтчетата, за да не ме заблуждават понякога моите технически кадри“. Аргументът му ме обезоръжи. И наистина този не много лек инструмент беше постоянно в джоба на престилката му. Търчеше по цеховете, обикаляше в инструменталната работилница, срещаше се с хората. С болка си припомням момента, когато беше освободен от тази длъжност през 1983 г. Изкуствено бяха събрани аргументи срещу неговата дейност. Този несправедлив акт нанесе дълбока рана в душата му и мисля, че до края на живота му тя не зарасна.

Нашето общество ще го запомни като жизнерадостния управител на най-голямата съюзна почивна станция край морето. И тука той приложи своя новаторски дух. Обнови и модернизира почивния дом. В свободното си време се завираше в своята дърводелска работилница и майстореше мебели. Неговите виждащи колеги се учудваха на необикновеното му умение. Като че ли най-голям простор на своята контактност той намери сред красивата природа на Обзор. Общуваше със своите другари по съдба, с българи и чужденци. Свиреше и пееше. По-късно с неговата сестра Недялка Митева сформираха инструментално-вокалната група „Еделвайс“, спечелила многобройни награди на конкурси и фестивали. Но най-голямото признание идваше от възторжената публика, която ги аплодираше с радост навсякъде.