Спас Карафезов - Сърцето вижда

От 1962 до 1967 г. е председател на читалището на слепите „Луи Брайл“. Под негово ръководство е направено малко студио за записи на говорещи книги. От този момент на професионална основа се създава фонотеката. И сега в нейния фонд биха могли да се открият заглавия, записани през този период. За своите заслуги през 1993 г. Стойчо Милчев бе избран за почетен член на читалището. В продължение на няколко мандата той е бил член на Централния съвет на ССБ. От 1962 г. влиза в състава на бюрото на софийския районен съвет, а от 1964 до 1976 г. е негов председател. През тези години под неговото вещо ръководство са били укрепвани и създавани съюзни първични организации в района.

Стойчо беше спокоен и уравновесен ръководител. Умееше да изслушва хората и да влиза в положението им. Ще го запомним като сърдечен наш колега, у когото нямаше надменност и поза, които могат да се забележат в някои от днешните ръководители в ССБ.

Присъщата доброта и скромност на Стойчо могат да служат за пример на всички ония, поели отговорността да ръководят една социална организация.

Отиде си от нас един стожер от старото поколение съюзни дейци. За моя радост през 1990 г. успяхме да отпечатаме на брайлов шрифт спомените му „Трудни времена“. Пред неговата памет бих искал да изповядам един свой грях. Аз бях член на читалищното ръководство от 1962 до 1964 г. Тогава отговарях за циклостилната база, в която Милчев беше назначил своята всеотдайна съпруга Мария за чистачка. Допуснах грешката да му кажа, че негови опоненти смятат това за неправилно. Той реагира бързо: „Тъй ли? От утре ще си остане вкъщи!“. Тогава аз осъзнах, че не мога да поправя грешката си. Той беше непреклонен и чувствителен към общественото настроение. Съпругата му беше работник като всички останали и още ми тежи на душата моята необмислена прибързаност. Разбира се, Стойчо ми е простил отдавна това и ме е успокоявал с усмивка. Такъв човек беше той, принципен, чувствителен, незлоблив, умеещ да разбира и прощава грешките на другите. Смисълът на неговия живот може да се охарактеризира със собствените му думи, написани в спомените му преди 15 години:

„Дейността на бившите дейци по делото на слепите трябва всеки сляп да познава, за да знае с цената на колко труности е изграждано делото на слепите и да пази и умножава постиженията на Съюза на слепите в България.“

Струва си да се замислим върху тези думи в днешно време.

Април 2000 г.

Той беше познат на по-старото поколение мои другари по съдба. От началото на шестдесетте до средата на седемдесетте години е член на редакционната колегия на сп. „Зари“. С появата в списанието той пренесе своя журналистически опит, придобит в богатия му житейски път.

До Втората световна война е сътрудничил на големите столични ежедневници: „Заря“, „Дневник“, на седмичниците „Последна поща“, „Илюстрована седмица“ и др. Сам е списвал ребусни издания.

След военните години работи във вестниците „Народна армия“, „Народен спорт“, „Кооперативно село“. Бил е сътрудник на българското радио.

Споменавам професионалната му ангажираност в миналото, защото Иван Бояджиев е един пример на несломимия човешки дух, който при всички обстоятелства намира своята изява. Той пренесе в нашата среда не само навиците на професионалиста, но преди всичко широтата на погледа и на онази висока нравственост, която се противопоставя на егоизма, алчността, завистта и омразата. Той обичаше хората неподправено и тази своя любов раздаваше безкористно. Ще го запомним като вечен оптимист, който въпреки болестите и несгодите винаги отвръщаше: „Аз съм Живко, Здравко, Веселко, Щастливко, Бодърко, Обичливко, Игривко и Скокливко“. Навярно това са били псевдоними на материалите му, но по-точно това са имената на неговата искренна душа.

Той беше щастлив със своето семейство, с благородната си съпруга Магда, която го придружаваше навсякъде след пълната загуба на зрението му през 1964 г.

Интеграцията е преди всичко проява на душевния мир. Иван Бояджиев не преустанови връзките с многобройните си приятели след ослепяването си, защото той владееше до тънкост изкуството да общува с хората — това, което по думите на Екзюпери е най-големият разкош в живота на човека.

26 декември 2005 г.

Константин Константинов (26 август 1924 — 2 януари 1987 г.) живееше чрез работата си. Тя запълваше мислите му, беше извор на идеи и планове. Това ще потвърди всеки, който е общувал с него, защото от тези черти ще се изгради образът му — на един забързан и винаги търсещ човек.