Крум Велков - Водител

— Е-е, войводо! пристъпи срещу него след поздравите един по-старолик селянин от гостите, който веднага се познаваше, че е минал през походите на изтеклата и бурна година. — Доведохме ти тия юнаци, за да отсъдиш ти сам!…

Селянинът се изкашля, почеса брадата си и изведнъж започна бързо и възбудено, като че се сърдеше на някого:

— Прогонихме поганците, па, току-речи, и болярите, сума кръв проляхме, а ето че сега пак дойдоха да ни притиснат! — посочи той недружелюбно към пленническата група на десетарите. — Плъзнаха отново… Искат жито, волове и кожи, па и димнина отгоре, то донякъде, така си му е и редът, знам, ама откъде да ги намерим и дадем?… Думаме им, че нямаме, че татарите изобраха всичко, а те си знаят тяхната — дай, та дай!… Заплашват ни с цар, със севаст и не знам какво си още… — Е, питаме ги ние, къде ви са севастите и болярите, нали ги прогонихме вече из Тракия, защо лаете по сянката си? — Скоро ще се върнат пак! — отговаряха; ни те и току пресягат с камшиците по нас… Хм! Затова ги изповързахме, войводо, та да не лудуват много… Я да ги закараме при Бърдоква, думам аз на момчетата, докато не са се върнали още техните севасти и боляри! Селянинът, спря своя поток от думи, плю на земята и додаде като заключение:

— Е, отсъди, сега ти, войводо, за това ли се бихме?

Без да бърза да отсъжда, Бърдоква ги покани в широката колиба, за да се нахранят и да отпочинат. Разшетаха се сестрите и снахите да посрещнат гостите. Опекоха овен и наточиха медовина. Изрязаха вретища хляб. Закланяха се мълчаливо момите и невестите срещу всеки гост, целуваха ръка ред по ред и поканиха всекиго по три пъти към трапезата, за да се не посрами в нещо Вуколовската задруга. Отвързаха и десетарите отвън. Не можа да изтърпи майката на Бърдоква такова нещо в своя двор и покрив. Нахраниха и напоиха жените и тях, защото в славянската колиба обичаят не позволяваше да се постъпва другояче. А вечерта, когато Бърдоква изпрати с сбогом и едните, и другите, като истински вуколовец той отсъди само с няколко думи:

— Идете си и кажете на царя да не ви праща скоро пак насам, ако му сте присърце и има малко жал за кожите ви. Нямаме храна сега за вас там, в Търново. Бихме се с татарите и не можахме да изорем и засеем земята есенес. Ще почакате догодина. Нямаме и добитък. Поганците ограбиха и заклаха всичко. Лошо е и за нас и за вас. А сега, ако сте гладни, събирайте си десетъка от вашия край, отвъд Хемус. Кажете на царя да не се сърди. Нашите орачи и пастири още гонят татарите и затова немотията ни е голяма. Когато земята ни даде повече, ще ви пратим и на вас. А сега, хайде, вървете си със здраве!

Той изпрати замислен и своите, и чуждите и дълго гледа след тях, докато се изгубиха пред очите му. През този ден той окончателно разбра, че борбата още не беше свършена. По просветлелите кръгозори на Тракия се промъкваха облачетата на нова буря. Сбърчил чело и загледан мислено към тях, Бърдоква долавяше вече смътно онова, което един негов едновременник, неизвестен летописец, беше отбелязал по същото време на своя старобългарски език. Върху неовехтяваш пергаментов лист той беше отразил не само чудния образ, на Бърдоква, но и на цялата българска съдба, от ония бурни й размирни години. С тихо скърцане пачето перо беше отбелязало: „когато Бърдоква разби и прогони татарите из Тракия, славата на неговото юначество стигна надалеч. Трима царе, татарският Ногай, гръцкият Михаил Палеолог и търновският Константин Тих, обърнаха очи към чудото, което ставаше из тракийската земя, и се уплашиха и завидяха на простия овчар. Хан Ногай му се гневеше зарад ордите, които намериха гибелта си под неговия меч. Палеолог се страхуваше от многолюдната му и храбра войска, която като призрак се надвесваше над самата византийска граница. А Константин Тих, надуман от царицата и болярите, в победите на Бърдоква не видя нищо друго, освен, един бунт против болярите, църквата и себе си. И затова, заедно с Палеолог, с когото беше роднина по жена, те се споразумяха и изпратиха сплетници и войски, та с козни и меч да погубят опасния овчар. Ала бог, който не оставяше и не забравяше още Бърдоква, му помогна да разбие позорно и едните, и другите… Разгневен, могъщият овчар поведе войнството си към Търново, за да се отплати за коварството на непризнателния…“

О, безумни летописецо! Ти не остави своето име на бъдещето, за което така възторжено и честно бдеше. Никой и никога не ще узнае кой беше ти и къде беше скърцало твоето паче перо! Може би в някой красив дом на Трапезица или още по-високо, в книжовната зала на дворцовия хронист, между палатите на Царевец? Или ти не беше може би никой друг, освен един от многото духовни събратя на отца Данила, скрит като него от света в някоя глуха отшелническа килия от многобройните манастири в страната? — Все едно. Неприспан от византийската магия и отвратен от подкупа на високите милости, ти не поруга чистия и героичен образ на Бърдоква, не застана между неговите врагове, за да го наречеш само главатар на шайка и смахнат божек. Затова й твоят духовен лик оцеля, макар и безименен за бъдещето, но чист и светъл като самата истина, която сгъна и остави в пергаментовия свитък!…