Крум Велков - Водител

Един след друг като сенки дойдоха и войводите на новите дружини, прелели се през време на многодневния поход из Тракия към подгорската дружина. Различни във фигурите и годините, повече от десетина мъже се изправиха мълчаливо около седналия и унесен в мисли вожд. Между тях беше старият Ципор, нисък, широкоплещест и брадат бунтовник по рождение, който със същата стръв, с която години наред беше нападал царските десетари, беше направил сума пакости на татарите досега; с три педи по-висок, стоеше стройният и красив като бог, но по-горещ и по-жесток от самия дявол грък Калистрат, дошъл някъде от крайморието заедно с пиратската си шайка, едвам оцелял от удавените си ладии. Не беше време и за морско разбойничество. От една година вече не се виждаха по неспокойната водна шир красивите като лебеди генуезки, дубровнишки и гръцки кораби. Нямаше кой да донася скъпите си стоки по българския бряг. Династичните борби, болярските междуособици и най-важното, татарското нашествие, ги отблъскваше от тази несигурна земя и ги отправяше по други, чужди брегове. Затова Калистрат беше решил да опита щастието си по твърда земя и стигна до Бърдоква. Тука беше и калугерът от прочутия и богат Талалейски манастир Годун, който петнадесет години не можа да намери мир за своя неспокоен дух в молитвите. И други, и други… Това бяха все достойни мъже, чиито войводски добродетели блестяха само с това, че можеха спокойно Да изрежат хиляди вражи глави и със същото безумно хладнокръвие да се разделят и от своите.

Бърдоква повдигна глава и ги изреди с поглед в сумрака. С бавен, отсечен и нисък глас, но ясен, за да го чуят всички, той разгъна пред тях картината на своето видение отпреди малко и с един замах нарисува всичките подробности на битката, която ги очакваше през тази нощ.

— Има ли някой да каже нещо? — зададе той въпрос, в който прокънтя тихият звън на докосната стомана.

Тишина. Никой.

— Добре!… Помози бог тогава! Тръгвайте!…

А нощта течеше неусетно. Отдавна виторогият месец беше заплувал високо някъде между звездния шир. Тих повей на вятър разшумя и разклати ниските гори по хълмовете. Не, през тази нощ това не беше играта на вятъра. Едно почти мистично движение като в сън разклащаше мирното и щастливо досега нощно царство на славеите. Разпокъсаните и тъмни петна на ниските дъбови гори, като подкарани стада, сякаш запълзяха нанякъде. Чудно! В полумрака на лятната нощ природата се одушевяваше и като жива разместваше бавно своите тъмни бои и форми.

Защо ли е така? — си мислеше татаринът Тахир, мъчейки се с усилие да повдигне натежалите за сън клепки на очите си. Подпрял се върху хълбока на един от петте коня, които му се бяха паднали по задължение да напасе тази нощ по тучните поляни край стана, той заспиваше и се пробуждаше през няколко мига. — Уж стоя на едно място и спя, а ето че конят ме е довлякъл чак до гората… Тпрру-у! — с блуждаещ поглед и мисъл се оглежда той сънливо в здрача. Клепачите тежат, главата клюмва отново и той неволно целува потръпващата и топла кожа на коня до него. Ала Тахир знае, че не бива да се вдава. Утре по пътя той ще поспи върху седлото. — Тежък стана вече животът в ордата!… И какво ли чака Касим бег, и ги влачи още из тази проклета земя? Ето, за другите орди казват, че са заминали отдавна на север, а те, подгонени като бесни псета, кретат из пътищата, които никога няма, да ги върнат към спокойните степи на далечната им родина!… — Тахир отново отпуща глава, понесен за няколко мига натам, към полузабравеното огнище на своя беден и глинен аул, където докато е жива, напразно-ще го очаква мургавата татаркиня с четирите си деца… — Скоро ще съмне, щом толкова много ми се спи! — бълнуваше татаринът.

Конете звучно хрупат тревата, повдигат навремени глави и пръхтят около него. Тахир трепка, отваря широко очи и нищо повече не вижда и не чувствува, освен подвижната гора, която го е заляла отвсякъде като наводнение. О, това не е сън! С едно отчаяно усилие той се опитва да нададе тревожен вик в нощта, но само изхърква, повален от смъртоносния удар на невидима брадва.

Откъм изток кръгозорът побледняваше. В първата ведрина на разпукващия се ден все по-ясно се откройваха хълмовете, полето и татарският стан. Възседнал на коня си, заедно с още около стотина конници, и неподвижен като каменен тракийски релеф, Бърдоква обхождаше с острия си поглед всички насоки и гънки на местността. — По-бързо, по-бързо! — мислено се сърдеше и стискаше челюсти той, приковал вниманието си върху гъвкавия и подвижен обръч на пешите дружини, обкръжаващи татарите. В тази ранна сутрин на върховно напрежение и изпитание той се сърдеше за нещо, за което би завидял всеки пълководец. Накичени с храсти и шума, хиляди негови бойци като плътна гора отведнъж се отделяха от лекия мрак и бързо заключваха кръга около пробуждащия се и тревожно разшумял като катурнат кошер татарски стан. Далеч в полето, останала зад гърба на настъпващите зелени дружини, се разпръскваше волно и накъде види, без ездачи, многобройната конска чарда на татарите, подплашена от необикновеното зрелище.