Крум Велков - Водител

Но Касим бег знаеше, че всеки има право на спасение. Татарската хитрост му подсказваше и един друг път за това. И ако сега той отстъпваше така неуморно и предпазливо пред Бърдоква, това се дължеше не само на съображения от страх и безсилие да се срещне в една битка с него. Силите им бяха почти равни. Ала той имаше предвид други неща, които го заставяха да постъпва така. Словоохотливият Мурза го беше запознал с неговия враг по същия начин, по който някога в късните нощи беше разказал за татарското войнство пред заслушания и навел глава Бърдоква. Няма врагове, макар и най-отчаяни, които, като наклонени геометрични прави, да не са се срещали и пресичали в точката на един мир. Искрата на една още смътна и последна надежда насърчаваше Касим бег. Да се предаде на Бърдоква беше унизително и криеше в себе си една страшна неизвестност, но да му предложи честно, по воински, своята орда и своето сътрудничество срещу побеснелия Ногай, станал общ враг и за двамата — в тази мисъл Касим откриваше и единствения начин да се разплати за жестоката обида, която като в кръв къпеше сърцето му. Бърдоква беше отрязал главата на най-нечестния му враг Алтай. Мислено той му се беше отблагодарил за това. Провидението го беше опазило чрез ръката на един чужденец. Защо да не му подаде и той своята ръка срещу безумната омраза на Ногая?

За това Касим бег отстъпваше, без да граби, убива и пали. Разстоянията и дните, които го разделяха от колоната на Бърдоква, го караха да мисли колебливо за предаване. Честта на развяващата се конска опашка се топеше неусетно в него през всеки нов и завършен ден.

Без да подозира нищо за онова, което ставаше дълбоко в намеренията и постъпките на Касим бег, Бърдоква усети само едно — неговата хитрост и желание да повърне гонитбата назад, да я превърне в безкрайна, докато силите на пешите му дружини рухнат от изтощение. Само след няколко дни той разбра каква грешка беше направил, като отдели половината от конницата си и я изпрати към проходите на планината. Но нищо… Той бързо обърна колоната си на юг, без никакъв път пред нея, направо през долини, поля и гори, и онова, което се нарича щастлива случка във войната, дойде. След два деня небивало напрягане на Силите и превъзмогване на трудностите от пътя, най-сетне съгледвачите откриха вечерните стълбове на дима от запалените огньове на Касимбеговия стан.

Уморените дружини се спряха, свиха се и притаиха дъх като котка, която дебне жертвите си. Местността беше хълмиста, покрита с ниски гори и добра за прикритие, и Бърдоква веднага откри преимуществата откъм своята страна. Наистина разликата оттука до пропастите на Даниловия дол беше огромна. За леката татарска конница се откриваше широко и удобно поле за нападение, за бой и отстъпление едновременно и в нейните ръце оставаше починът да приеме ли битката, или не. Всеки шум, всяко непредпазливо движение и подозрение за неговото толкова близко присъствие можеше да прогони предивременно ордата далеч, за да не Я стигнат и видят вече никога. И ако някога преди битката с Алтай той имаше време цял месец да обмисля плана за неговия разгром, сега му оставаше само една жалка част от вечерта, за да обмисли и реши всичко. От малката и обрасла с ниски храсти височина на един от хълмовете се виждаше съвсем открито цялото разположение на татарите. По движенията им ясно личеше, че те току-що бяха отседнали тука за нощуване, без да подозират нищо. Керванът на колите им още се нижеше лениво в укрепителни пояси около изникналите като гъби татарски шатри. Огньовете за вечеря бяха пламнали отрано, за да се загасят също така рано с настъпването на нощта. Многобройна, неоседлана още чарда от коне се беше пръснала около стана из буйната и висока до коленете паша на полето. Утре, преди да изгрее слънцето, от това спокойно зрелище нямаше да остане и следа. Щяха да си заминат. Това беше враг не само равен по сила и численост. В еднохилядната и смела негова конница се криеше и голямата въпросителна за изхода на една битка, ако Касим бег се решеше да я приеме. Бърдоква виждаше това добре. Трябваше да се внимава. Тежката умора от многодневния път притъпяваше вниманието и прекършваше волята пред всички рискове и опасности между дебнещите се врагове. Едно внезапно и стремително връхлетяване върху татарския стан тази вечер или през нощта щеше да донесе сигурната им гибел. „Но с кого?“ — си задаваше мъчителния въпрос сам Бърдоква. Само за двата последни дни в своето лудо догонване, за да пресече пътя на Касим бег, той беше изчерпил и последните телесни сили не само на пешите дружини, но и на конете, които на места трябваше да пренасят на гърбовете си по двама ездачи. С обосели и изранени крака, гладни, пешаците лежаха сега като пребити из шумаците зад отвъдните хълмове. Кой можеше да ги вдигне за един нощен бой?