Крум Велков - Водител

Бърдоква потри чело. Нощта настъпваше бързо. Придружен от Сокола, той се навеждаше през гъстите храсти на хълма, от височината на който беше наблюдавал татарския стан, и сега се връщаше към невидимите си дружини, притиснат от товара на непреодолими решения. Той видя и разузна всичко за разположението на силите на врага, но едно само не успя да забележи. Това бяха живите лисичи очи на татарския съгледвач, скрит в шумата близо до него, който също, от своя страна, беше проследил стъпките му по хълма. Няколко мига след отминаването на Бърдоква и Сокола татаринът изтича с всички сили надолу към шатъра на Касим бег.

— Касим! — каза той, задавяйки думите си, като се втурна в широкия шатър. — Кордокюбас е вече тука!.

Касим бег беше сам. Той се повдигна уморено от леглото, в което току-що се беше отпуснал да почива. Блед и с изгаснал поглед, той имаше вид на човек, който не е спал няколко нощи. Новината сякаш не го изненадваше и не смути студената маска на безразличието, с което през последните дни се беше отнасял към всички и за всичко.

— Кордокюбас ли? — повтори той с видима досада, под която се криеше един бодеж, усетен само от неговото сърце. — Откъде разбра това, приятелю?

Татаринът преглътна слюнката си с усилие. Устата му беше пресъхнала от вълнението и тичането.

— Видях негови хора, ей там, на хълма! Разузнаваха ни!

— Колко души?

— Двама… въоръжени с мечове… Касим бег наведе глава и се позамисли.

— По какво позна, че са негови хора? Татаринът сви в недоумение рамене:

— Кой може да бъде друг? Касим бег се усмихна уморено:

— Мечовете са вече евтино нещо за тукашните хора — замислено каза той. — Откак се е появил този овчар, всички негови побратими из горите си въобразяват, че са войводи като него… А Кордокюбас е още далече, приятелю, не бой се! Сега той сигурно натопва цървулите си в морето, а ти знаеш оттам дотук колко деня път ни дели… Хайде, иди си почини!…

Кордокюбас беше третият татарски прякор на Бърдоква. По какви пътища това пренаименование беше дошло до тях, може би не знаеха и те самите. Важното бе, че това име от ден а ден все повече ставаше синоним на някакво планинско страшилище, пред което те започваха да изпитват суеверен страх. Касим бег искрено не вярваше в тревожното донесение и предположение на своя татарин. С усърдно внимание той беше следил досега пътя на Бърдоква стъпка по стъпка и се отказваше да повярва, че врагът му, над всичко отгоре, беше и крилат, за да се измести за два или три деня и да го настигне тука. Но дори и да беше така, той усещаше, че няма вече сили да бяга. Хората и конете му бяха капнали от умора. Нощта настъпваше топла, тиха и ясна и предлагаше на всички майчинския си скут за отдих и сън. Войнишкият му опит и знания го успокояваха. Нощни боеве не се водеха никъде и от никого. Аллах в безкрайната си милост изпращаше нощта като благодеяние за всички, притваряше очите на враговете, та дори и на зверовете, но само не за едного, Касим бег, който и тази нощ нямаше да заспи. Той поиска от прислугата вода, за да се умие, и храна. Беше гладен.

По другояче посрещаше Бърдоква нощта отвъд зад гористите хълмове. По негово лично нареждане укрилите се из ниската гора дружини получаваха изобилни дажби, като след някаква победа. Сушено месо, сирене, мед и пиво се разнасяше щедро навсякъде, за да не остане никой гладен. Пред конете, направо върху земята, се изсипваха цели купища овес и жито. Само едно искаше срещу тази пищна гощавка Бърдоква — да пазят тишина и да отпочинат по-бързо. Той сам познаваше добре пределите на глада и умората, познаваше и техния лек.

— Утре няма да имаме в колите нито шепа запас — му прошепна нерешително Радул, зачуден от истинското разсипничество на Бърдоква през тази вечер.

— До утре сигурно ще остане половината, така че ще ни стигне и онова, което е останало в колите — леко усмихнат отвърна другият.

— Защо?

— Ще нападнем още тази нощ!… Ако ни набият, не ще ни трябва вече нищо, ако ги победим, ще имаме всичко…

Радул повдигна вежди и хвърли загрижен поглед в бездънния звезден купол на нощта.

— Войводите знаят ли?

— Не… Иди ги повикай! Никой да не заспива и никаква стража да не се поставя… След полунощ всички трябва да сме там долу! — посочи той с ръка към невидимия татарски стан.

Останал за късо време сам, Бърдоква се огледа в сумрака и седна върху полуизгорелия труп на едно повалено от мълния старо дърво. Той допря глава върху дланите си. Имаше за какво да се замисли. Затворил очи, той виждаше сега предварително картината на цялата битка, която ги очакваше. Прост и неук във всичко онова, което гръцките и търновските военачалници наричаха стратегия, той сам, без да подозира, напипваше с пъргавия свой ум нейната вечна догма, че победата е винаги на по-храбрия. Ударът, паднал от небето, както при Давиловия дол, решаваше всичко. При Това съдбата на цял един народ, тръгнал след нето, го покровителствуваше уверено в опасността на борбата срещу татарското иго. През тази нощ то трябваше да рухне завинаги.