Крум Велков - Водител

— Мацурка — приближи се веднъж към него Сокол, като погали с ръка мекия плат. — Ще ти дам две татарски сребърни ками и един боздуган, ако ми отстъпиш тази дреха. На тебе защо ти е? Виж, че ти е дълга и само се спъваш в нея!

Мацурка обърна хитро глава, без да се спре, и му отвърна:

— Не бой се. Всеки носи онова, което му прилича!

— Ще я взема! — закани се ядосано другият.

— Не, не можеш — отвърна спокойно момъкът, този път без да го погледне. — Бърдоква снощи каза, че ще отреже ръцете на онзи, който се опита да открадне чуждото. Къде ти са ръкавиците?

Сокол плюна от мъка и подгони коня си напред. Всичко това щяха да забележат любопитните люде, застанали по селища и кръстопътища, наизлезли да посрещнат и изпратят своето войнство, с единединствен въпрос в очите и устата, кой е между всички тия нови пъстроцветни воеводи и юнаци Бърдоква. А колоната бавно отминава напред. Една прекатурена волска кола от обозната опашка задръства пътя на следващите я. Разнасят се викове, ругатни и гневни удари на остени по сивите гърбове на добитъка. Прашни селяни уморено се суетят край катурнатата кола, сърдят се някому, спорят, умуват и се почесват по тиловете. Но колата с разпилените около нея торби, булгур лежи като слънчасала на пътя и не помръдва. Никакви баения не й помагат. Единият вол се задушава вече, неизпрегнат в ярема. Брех!… Но ето че идва някой. Едър и снажен мъж, с широк меч на кръста, разбутва леко с лакти натрупалата се малка тълпа, поглежда катурнатата кола сърдито, навежда се, подпира с кръста си едната й страна и с едно усилие на мускулите си я връща отново да стъпи върху колелата. Хората ахват, изпреварени в нещо, процъкват езици учудено и някой със страхопочитание споменава името на Бърдоква.

— Бърдоква?… Та това ли е?… Я гледай ти!…

Селските старци, случайни свидетели на тази случка, отлагат калпаци и поклащат многозначително глава след него:

— Е-ех, че сила!

Жените го посочват на децата, облечени в кални конопени ризи. На весели рояци те препускат с мръсните си крачка край колоната, увират се през колите и конете, за да настигнат с вик и писък живия, действителния герой от най-новата приказка на тяхното време.

— Ей, Бълдок!.

Бърдоква ги дочува. Това бяха птичите гласове, щастливото и свободно бъдеще на неговия народ, пред звънливата закачка на които той се усмихваше разнежен сам като дете… Той отмина бързо напред. Грижата е за него всичко. Хората бяха уморени от дългия път. Някои бяха изостанали далеч назад. Но какво да се прави? Въпреки всичко трябваше да се бърза. Накъде, всички вече знаеха това. От двадесет дни, в една безстрашна гонитба, той търсеше за среща татарските орди, довчера препускали по тия краища, а откриваше само димящите още огнища на техните опразнени нощни станове. Бърдоква ги гонеше, без да ги стигне. Дато дяволи, те сякаш потъваха в дън земята. Невидими и неуловими, те бягаха от един призрак, с когото не смееха да се срещнат лице срещу лице.

Денят преваля, а в безкрая на друма, между хълмове, гори и равнини още пълзи сивата и прашна лента на колоната. Умора и жажда пресъхва гърлата на воините. Цвилят конете. Гладни са. Ала още малко и ще спрат. Скоро ще ги настигне негде край някоя река, поляна или дъбрава ободрителният лъх на вечерника заедно с протяжния вик на роговете за почивка, храна и нощувка. В ярката жар на лумнали огньове ще заврат котлите с булгурена каша. Ще задими месото на опечени волове, юнци и овни. И до късно през нощта под безкрайния и светъл небесен покрив звездите ще трепкат и слушат, усмихнати отгоре, затихващата като морски отлив глъч на чудното и ново войнство.

Имаше нещо странно, необяснимо на пръв поглед, което озадачаваше Бърдоква и гонитбата му на многобройните разпокъсани татарски орди из Тракия. Конници разузнавачи препускаха по всички посоки пред колоната и фланговете й, понякога на няколко деня път далеч от нея, но новините, които донасяха, си оставаха всеки ден едни и същи. Освен случайни и едва забележими за окото в далечините малки татарски ариергардни групи, разузнавачите не срещаха нищо друго. От думите на местните селяни и овчари се разбираше, че леките и бързоходни орди бързо отстъпваха по посока на Тичанския проход, който откриваше пътя им през Хемус към делтата на Дунава. След тях димяха следите на нова и още по-дива ярост, с която се отплащаха за разгрома и безславното прогонване. Да се настигнат беше невъзможно. Въпреки това Бърдоква пусна по дирите им един лек отряд от петстотин души начело с Ристак и Лаконас, а сам той с колоната продължи на изток към морето и Месемврия. От нови и още по-изненадващи сведения той узна, че главното и най-значително татарско ядро, предвождано от Касим бег, оставаше все още вътре в Тракия и се движеше по пътища, които съвсем не подсказваха за ново остъпление и бягство в пълния смисъл на думата. Какво мислеше Касим бег? Не хитруваше ли, щом затваряше сам пред себе си единствените пътища за спасение през Хемус? Може би той беше избрал втория планински път, който водеше край морето за Варна, или пък го очакваха по брега плоскодънните татарски ладии, за да го удавят или отведат по вода към неговия север? Нито едното, нито другото се случваше. Бърдоква отново загуби своя сън. Като попаднал в някакъв омагьосан кръг, Касим бег тъпчеше на едно място. Той беше стигнал до Месемврия и престоял няколко денонощия там. И по чудо, без да посегне на богатите и пълни с храни, кожи и чуждоземни скъпи стоки складове на прочутото пристанище, той беше свил с ордата си малко на юг и с една ловка маневра тръгна на запад по обратната посока на своето отстъпление. Той знаеше вече кой върви по петите му. Предпазлив и хитър, отпочинал край морето, той вероятно разчиташе твърде много на умората и изтощението на преследващия го враг й се опитваше сега ловко да се размине, незабелязан от него, да спечели време и да се отправи към нови, по-надеждни кръгозори. Ала неговата хитрина не беше сега нищо друго, освен тежкия път на отчаянието и неизвестностите. Като уловен хищник, попаднал в клетка, той блъскаше безпомощно усилията си в едно непрекъснато отстъпление без изход. На изток го спря морето, на юг го чакаше византийско пленничество, на север — смъртната ненавист на Ногая, който в своя безумен гняв никога и никому не прощаваше, а назад — враждебната и настръхнала Тракия! Преди два месеца само Мурза, който благополучно беше пристигнал при него заедно с Алтаевата глава, му беше поднесъл и съдбовното доказателство за коварството му. Покрусен, три деня Касим бег не хапна нищо и не излезна от шатъра си. След смъртта на Алтая той знаеше, че всякакъв достъп и разнищване на интригата пред Ногая беше излишно и невъзможно. Той разбра, че остава сам в своята съдба, като прокажен, сред един враждебен свят от свои и чужди врагове. „Алтай, Алтай, нека аллах те съди вече за твоята безкрайна подлост!…“