Крум Велков - Водител

Изправен срещу него, Бърдоква го гледаше, сякаш дебнеше мислите и движенията му. Той се усмихна шеговито, другарски. Отдавна не се беше засмивал така.

— Ако не се върна след два-три деня — каза замислено Ристак, — ще знаеш, че боляринът ме е надушил и благополучно ме е разчекнал с жребците си на две. Аз познавам обичаите му.

— И аз ги познавам — отвърна Бърдоква. — Когато те върже на конете, кажи му, че идвам и аз!

Цвилят конете, сърдити и неспокойни от бавния вървеж на проточилата се като ленива змия Подгорска дружина, тръгнала в поход. Няколкостотин конници и пет пъти по толкова пешаци воини пристъпват уморено след тях, задъхани и потни, в слънчевия зной на дните и леките облаци на праха, плувнал над друмищата. Тежко пукат разсъхналите от жегата волски кола на обозната опашка.

Какво ли не е виждала Тракия и кой ли не е тъпкал с краката си китната, й равнина? Оттука са минали страхотните воински колони на гърци и латини, насочили своята всепоглъщаща жажда ту към Константинопол и Божи гроб, ту към Дунава и Черното море. Препускали са кумански пълчища и жестоките татарски орди, тежкият спомен за които никога няма да се изтрие от нея. И кои ли не още! Благословена земя, примамлива като библейския Ханаан, и гробница на всички ония, които са протягали алчната си ръка към нея! Затова, докато свят светува, палешникът на селското орало и търнокопът ще изкъртват из тлъстия й чернозем жалките остатъци на костите, железните и каменни реликви на много чужди войнства и похитители. През нея водеха и пътищата на славата към Босфора, Клокотница и Солун.

Сега минаваше Бърдоква.

Щастлив беше пътят му. Пред него в бодрата синева на леките утринни мъгли се издигаха високо бледите още очертания на една арка към възхода и величието на собствения му дух, каквато той сам не беше и подозирал досега. Алени знамена като едри полски макове поклащаха над хилядоглавата чудна селска войска генуезкото си сукно, намерено и взето от хранилищата на Лациславовия дом. Скъпо беше сукното. Тежеше като самото сребро, с което го бяха заменили. За изящни болярски багреници, златошити женски манта и пурпурници, попръскани с бисери и рубини, беше купено и донесено от далечната му презморска родина. Ала някой беше изместил внезапно и сърдито-посоката на неговия път й вместо да отшумява като дремлива приказка из тремовете и покоите на болярския дом, той го наряза грубо с ножа си на едри квадрати и го пусна под слънцето и вятъра за една нова участ. От генуезкото сукно се издигнаха корабните платна на един бунт сред разгневеното човешко море, поругано и оскърбено от свои и чужди потисници.

Ристак беше онзи, който го наряза. Той завърши добре работата си в Лациславовата крепост. Когато пристигна под стените й, въпреки очакванията му и обичаите на този непристъпен като самотен остров каменен дом, като никога досега портите се отвориха пред неговия беден богомолнически вид и гостоприемно го пуснаха вътре. Истина е, че след като се затвориха с тежко скърцане зад него, Ристак се поуплаши. Огледа се безпомощен, като да бе попаднал в някакъв капан. За късо време се почувствува откъснат от Бърдоква, сам сред един чужд и враждебен свят, зъбите на който познаваше добре. Изведнъж долови с отчаяние всичкото безсилие на намеренията, с които се беше отправил тука. Самоувереността му бързо рухна нанякъде и той се видя отново като доброволен пленник на познатия му болярски гняв и произвол. — Има много да ме чака отсега нататък Бърдоква! — му мина печално-шеговитата мисъл през главата, когато хвърли отчаян поглед към високите крепостни зидове на кулата, които го отделяха вече от неговия свят на свободата.

Двама слуги го отведоха направо при болярина. Едър и охранен, във високи кафяви ботуши, тесни сукнени панталони и дълга, стигаща до над коленете му тъмна ленена риза, Лацислав се разхождаше по широкия калдъръмен двор и назърташе из ниските постройки на конюшните. Слуги тичаха и се суетяха край него. Гологлав, с къси посивели коси, той прехвърляше вече петдесеттех си години, но все още се отказваше да пусне обичайната болярска брада, общоприета за неговите години. Здрава и непокътната сила бликаше от цялата му фигура. Беше прочут и богат. Негови бяха безброй хектари плодородна земя и гори из Хемус и Подгорието, по които пъплеха хиляди закрепостени селяни. По пътищата на ангариите, десетъка, зимнините и травнината един оголял и многохиляден народ всяка есен изсипваше половината от своя труд в широките хамбари на кулата му. Сиви, подпухнали като от преситен сън и безделие изглеждаха този ден очите му. Обедното слънце, след дъждовната нощ, заливаше широкия и богат двор с изобилна светлина. Отвързани ловджийски песове лижеха със скимтение високите му мешинени ботуши и се търкаляха ласкателно пред него.