Крум Велков - Водител

А Бърдоква ги чакаше.

Легнал ла мек татарски губер, през същата нощ той се мъчеше да затвори очи, но не можеше. Срещу него в другия ъгъл на Алтаевия шатър спеше ковачът Ристак. Извърнал се по гръб и разперил ръце нашироко, той хъркаше така дълбоко, че малкото пламъче на лоения светилник, закачен над него, потрепваше колебливо, като люшнато от вятър.

Върху платното на шатъра отвън с тих приспивен ззук шепотяха едрите и редки капки на нощния дъжд. Лятната нощ беше прохладна. В такова време и най-неспокойната човешка съвест не може да противостои да не заспи под сънливия ромон на капките. Ала Бърдоква и в тази късна доба не чуваше нищо друго, освен непрекъснатия галоп на собствените си мисли.

До краката му, катурнат на земята, лежеше като пронизан от стрела сребърният паун на Алтай. По конусовидната платнена стена на шатъра, върху изкусно прикрепени лавици и закачалки, висяха скъпи походни принадлежности, сахани, легени, сърмошити кожени елеци и тежки бурки. Един истински малък оръжеен склад от ловджийски и бойни лъкове, стрелници, медни щитове, пиринчени боздугани, кривовърхи ножове и ятагани дебнеха като острите зъби на хищник над самата глава на Бърдоква. На няколко пъти той притваряше очи, за да не ги гледа. — Тежко. Ако не валеше дъжд, щеше да излезе и си легне навън. Още утре той ще накара да се изнесе и раздаде тази татарска смет оттука!

Няколко нощи вече не беше спал. Трябваше да си почине, а ето че не можеше. Завиждаше на Ристак. Блазе му. Три пръста липсваха на лявата му ръка. Къде ги беше оставил в боя, и той сам не можеше да си спомни. По цял ден се мръщеше сега от болка. Но стъмнеше ли се, заспиваше като невинен младенец… — Добре ни позкастриха и нас татарите — си мислеше Бърдоква и потриваше чело. — Ако не е делвата с чудотворния мехлем на отца Данила, сигурно още половината ще червясат!…

Мнозина бяха ранени. Като сенки се клатеха из лагера. А нямаше време за губене. Трябваше да се върви, да се търси и гони врага.

Отвън край шатъра се понесоха тихите стъпки на будни хора. Нощната стража се разговаряше шепнешком и някой се изкашля. Невидима ръка повдигна предпазливо платното на входа и в полусветлината на лоения светилник се показа мокрият кожух и вълнестият калпак на Сокола, застанал там с въпросителен поглед. Младият овчар беше поставен на висока чест през тази нощ. Той възглавяваше нощната охрана на целия стан. В неговите ръце — същите, с които той удуши през време на битката възседналия пред него татарски ездач и го отвлече мъртъв заедно с коня му из усоите на Даниловия дол — беше сложена сигурността на подгорската дружина. Посмял се беше Бърдоква на неговото премеждие още на другия ден. Но никога той, Сокол, няма да заспи вече така лекомислено, както тогава, когато го беше събудило татарското въже.

— Соколе, ти ли си? — запита Бърдоква, като се повдигна наполовина върху губера.

— Аз… Защо не спиш, Бърдоква?

— Не мога… Ами главата на Алтая намерихте ли я?

— Намерихме… Лисиците малко са я пооръфали ама нищо, познава се!

— А твоят гърбав приятел, татаринът, позна ли я?

— Да. Алтай е бил белязан по главата от конско копито отдавна, още като дете… Мурза всичко знае. Той намери и муската му заедно с някаква тънка дяволска кожа, за която казва, че ако я изпратиш на някой си Касим бег, който върлувал с голяма орда из Загорието, щял да ги бъде много благодарен и никога нямало да излиза срещу тебе да се бие.

— Хм!… Той може да не излезе, но ние ще го потърсиме. Не ни трябват такива приятели. По-добре е да си вървят оттука.

Бърдоква се замисли за нещо и после добави:

— Утре рано ще пуснем Мурза да си върви. Приготви му кон и двама души да го изпратят донякъде.

Сокол пусна платното на входа и отмина в тъмнината. За трети път вече Бърдоква беше разпитвал сипаничавия татарин, единствения останал жив от второто клане в татарския стан. Спасила го беше славянската признателност на Сокола, проявена съвсем неочаквано в най-дивите и жестоки мигове на боя. За няколкото глътки мляко, с което Мурза го беше нахранил, а може би и затова, че този татарин пръв беше посегнал да откачи страшната примка на въжето от посинелия му врат, Сокол му се отплати, като го спаси от брадвата на един подгорец, който току-що беше го натиснал между колите, за да го насече.

— Остави татарина на мене! — извика Сокол, като позна преводчика на Алтая, и спря с ръка вдигнатата брадва на подгореца.

— Защо, да не смяташ да се побратимяваш с този дявол?