Крум Велков - Водител

Изведнъж той се олюля върху коня и се сви от непоносимата болка на неочакван удар. Лявото му рамо заедно с ръката като че ли се раздроби и откъсна от тялото му. Подплашен, конят се дръпна настрана и едва не събори ездача си. Ударът като че ли беше дошъл от небето. Алтай изохка, полуизгубвайки за миг съзнание, и повдигна очи нагоре. От страхотната височина на скалите невидими ръце изсипваха върху него и хората му отпред истинска и смъртоносна градушка от тежки камъни. Из тясната дълбина на клисурата се понесоха човешки викове на изненада и невъобразим смут. Впримчени натясно, подплашените татарски коне се хвърлиха бясно един върху друг, обръщаха се назад, задръстваха пътя и отмятаха ездачите на земята между копитата си. За пръв път татарите влизаха в бой с един невидим като дявола враг, който ги затрупваше със смъртоносни камъни и стрели, без да успеят да извадят дори ятаганите си срещу него. Това не беше битка, а страшен предсмъртен сън, от който те нямаше да се събудят никога.

Блъснат от първата отстъпваща вълна на хората си, без да има време да извика или да ги насърчи в нещо. Алтай също обърна коня си и го пусна назад. Обезоръжен от болката, със светкавична мисъл той разбра, че нямаше друг изход от тази небивала и страшна битка с небето, освен бягството. Видя как под гривата на коня му се заби дълбоко стрела и остана да стърчи там. Див нечовешки вой се понесе край него и той за пръв път срещна с погледа си онези, които в този черен час унищожаваха ордата му. Бърдоква, Ристак, Кузман и стотина още подгорци ги причакваха вече открито по техния път на бягство.

Конят на Алтай падна и той ловко стъпи на земята. Озърна се. Не беше сам. Около петдесетина също спешени татари с извадени ятагани плътно вървяха след него. Други, останали невредими, бързо ги настигаха отзад. Път за бягство отстрани нямаше. Трябваше да се пробива с бой живата човешка стена, която се изпречваше пред тях. Каменната градушка отгоре не спираше.

Настъпи кратка и бясна сеч. Брадви и ятагани запотъваха в меката и безчувствена от напрежение и ярост човешка плът. Алтай, младата гордост и надежда на татарските орди, още веднъж и за последен път блясна като падаща звезда със своята храброст. Блед, с налети от кръв очи, той се вряза като железен клин между врага, нанасяйки страшни удари с ятагана си. Изведнъж врагът пред него като че ли се огъна, отстъпи и му отвори път. Не отстъпи само един човек. Това беше Бърдоква, който го дочака. Могъщ и страшен, изтеглил широкия си войнишки меч, той го очакваше като на единоборство. За миг Алтай се спря и отпусна ръка, като стъписан пред нещо. Величественото спокойствие, с което го очакваше другият, го порази.

— Хайде, поганецо! — изръмжа Бърдоква.

Алтай го разбра и като дебнеща котка се запромъква все по-близо към него. Един миг още и перчемлията татарска глава се търколи по надолнището към бистрата вода на потока.

Бърдоква прекрачи потрепващия още труп на татарина, наведе гневно глава и като разярен бик се втурна напред.

Така завърши Алтай.

Ще минат много и много години, но споменът за първата битка на Бърдоква и дружината му срещу татарите няма да се забрави. Гуслари и песнопойци ще разказват на поколенията по стъгди, мегдани и кръстопътища как половин денонощие е текъл Даниловският поток мътен и кървав, за да измие страдалческия образ на една поругана земя. Ще разказват как Алтай и ордата му до един оставиха разбойнишките си души по скалите на Хемус и станаха най-после нощна плячка на вълците и орлите. Но ще забрави унесеният и просълзен разказвач нарочно, за да не наскърби притаените сърца на ония, които го слушат, да спомене за падналите подгорци. Ще пропусне да разкаже той за Никодима, чиято глава хвръкна близо до Алтаевата; за Секула, който с една ръка се би дотогава, докато му отсякоха и другата и той падна безрък на земята; за Кузман, който макар и изпуснал брадвата в борбата, продължи със зъби, ръце и крака и насечен на десетина места, не издъхна, докато не видя края на татарската гибел.

Прибраха подгорците изстиналите трупове на скъпите си мъртъвци и ги сложиха в петдесет пресни гроба край каменния кръст, под скита на отца Данила. Никога едно погребение сред зеления и величествен олтар на планината не беше виждало, също толкова величествен йерарх като отец Данил, който предаваше жертвите в ръцете на бога. Полуголи деца, жени и старци хълцаха едновременно от скръб и възторг пред смъртта и подвига на своите синове, мъже и бащи.