Крум Велков - Водител

— Ами и ти не лъжеш ли? — се откъсва самотен и полурешителен глас от богомолската тълпа.

— Не! — с презрителен израз на досада отвърна той. — Срещу истината, която ви казвам, аз не искам нищо от вас. На мен ми стига желъдът и дивите плодове, които бог ми поднася из пътищата. За утрешния ден няма защо и да мисля. Бъдещето на всички нас е в ръцете на небесния, а ако не вярвате в думите ми, ще ви кажа нещо, в което скоро ще повярвате.

— Говори!… Ти еретик ли си?

— Не, аз съм раб божи.

— О-хо, извърташ нещо, праведнико!…

Невъзмутим и недостижим беше за такъв упрек скитникът. Той дори и не дочу закачката на шегобиеца, селянин. Загледан някъде през главите на хората, високо към синия кръгозор на планината, неусетно, той като че ли се унесе в някакво видение. Възпалените клепки на очите му се спуснаха бавно като за сън и ръцете му потрепваха от гърчовете на внезапен пристъп на припадък. За няколко мига той, пребледнял като истински мъртвец, неустойчиво се залюля напред и назад, като че ли ей сега ще рухне, но не падна. Притаила дъх, богомолската тълпа се кръстеше и не сваляше очи от едно зрелище, което не й се случваше всякога да види. Някаква стара жена прохълца. Праведник ли, или самият дявол стоеше пред тях, това вече не ги вълнуваше толкова, колкото общото и внезапно съчувствие към тази човешка руина на мъченик, който за няколко мига заминаваше и се връщаше пред очите им от онзи свят. Скитникът, дошъл отново на себе си, откри мътен поглед.

— Вие ще повярвате! — глухо продължи той сред общото мълчание пророческите си думи. — Аз виждам, ще дойде нов цар на нашата земя!…

— Цар ли?… Та нали си имаме?…

— Не, друг ще дойде…

— Татарин?

— Не!… Народен… И ще прогони татарите и болярщината! — отговори, позатруднен от нещо, странникът, като хвърли за пръв път бърз, ловък и любопитен поглед към заслушания пред него Радул и другите спешени конници край тълпата. Между миризливите и кирливи кожуси зашумя неразбраната глъч на някакво недоумение. Новият фокус на скитника беше попаднал на място. Та откога селяните чакаха вече тази новина! — Ех ти, дяволе, разказвай де!…

— Някой деспот ли?

— Нее…

— Ами кой тогава?

— Спасител!… Сам свети Димитър му е предал в ръцете своя меч, за да ни спаси и брани… А че ще бъде от царско коляно, то се знае…

Радул притвори уста, преглътна слюнката си и се намръщи, като настъпен от конско копито. Неволното напрежение, с което той беше изслушал досега скитника, изведнъж се бе сменило с едно разочарование и такъв прилив на гняв, че той едвам се удържа да не посегне с яздашкия си бич по главата на лъжливия пророк. — Ще ти дам аз на тебе едно коляно, та не ще можеш и кокалите си да събереш отпосле, просяко неден!… Не познавам аз Вуколовската колиба колко е царска, та си седнал да лъжеш, дяволе! — мислено изруга той скитника и се обърна назад към своите хора.

— Деяне, надувай рога!… Този върколак, както я подкара, може цял ден да лъже хората, без да се умори… Кажи им ти за Бърдоква и как бихте татарите.

И веднага след това той поведе бавно коня си и влезна през отворените врати в манастирския двор.

Истински подгорец беше Радул.

Там, в Даниловия дол, той беше оставил млада невеста, най-хубавата от целия край, с близнаци бозайници на бялата й гръд. Колко обич, колко безсънни овчарски нощи беше изживял той някога, докато спечели сърцето й и я измоли от бащината й колиба. С каква могъща ревност ги повлече той из шумаците на гората, за да ги скрие от хищния поглед на татарите. А ето че сега — странно — той дори се и не сеща за тях. Дните тичаха неусетно един след друг и не оставаше време да се мисли за това. Дене и ноще, в сънища и действителност, пред него винаги се изпречваше само един образ и едно име — Бърдоква! От седем дена вече не го беше виждал. Какво ли правеше?… Дали не беше вдигнал вече и повел отмерената си дружина от Алтаевия стан за някоя втора и още по-славна битка или поход, и то без него, Радула?

Засегнат от неприветливи мисли, той реши, че е време да се връщат назад. Поотпочинали бяха конете на вестоносците през този ден в оборите на Макринската обител. Похапнаха до насита манастирски овес. Какво от това, че игуменът и черноризите братя се бяха понамръщили от неканените гости, които бяха нахълтали тука като у дома си, без дори и да се прекръстят пред чудотворната икона!… Нищо, Радул се престори, че дори не ги е видял. Нека прощават!… Но затова пък сега конниците се носеха така леко по обратния път към Подгорието. Денят отдавна преваляше и нощта ги настигаше по пътя. Тъмни буреносни облаци ги гонеха по петите и ръсеха първите капки на дъжда.