Крум Велков - Водител

Само Бърдоква и дружината му ги нямаше сега тука и нямаше да се върнат скоро… Яхнали оцелелите татарски коне, те препускаха из равнината, далеч към Алтаевия стан.

Вестта за неочакваното разгромяване на първата татарска орда от дружината на Бърдоква се разнесе бързо и надалеч. Като лекокрила птица тя полетя, надонвайки вятъра, между къдравите и зелени брегове на планините, над села и колиби, за да изтръгне отвсякъде първата облекчителна въздишка на избавлението. Без поличби и знамения, простодушните хора, с овчи калпаци и кожуси посред лято, занаизлизаха от своите дупки и скривалища и тръгнаха предпазливо, неуверено още към запустелите села. Едно име, малко особено и непознато за повечето от тях, но около което хвърковатата мълва бързо изтъкаваше най-невероятни легенди, се носеше от уста на уста и поразяваше въображението:

— Бърдоква!…

По пътищата препускаха конници. Отдалеч се виждаше, че не са татари. По себе си те още носеха тъмните петна на кръвта от битката при Даниловия дол. Въоръжени с татарски лъкове, ятагани и маждраци, те позатриваха за малко разпенените от гонитбата си коне по села, оброчища, колиби и гори и надуваха тревожно бойни рогове, за да оповестят навсякъде появяването и волята на незнайния Бърдоква. Всички, които имаха стари и нови сметки за разплащане с татарите, всички, в гърдите на които биеше обидено сърце и им беше додеяла робията, Бърдоква ги викаше за подвиг, за нов живот, за освобождение. Пламъците на едно въстание за един народ са същото, каквото е очистителният огън на треската, която поваля и повдига едновременно за ново съществуване болния, надмогнал смъртта.

Пред летящите вестители на бунта се развяваха навсякъде и дългите поли от кожуха на Радул Подгореца.

Впил поглед в далечините на полетата, хълмовете и пътищата, той препускаше алестия си татарски кон, гладен и жаден, навсякъде, където можеше да разбута и изкара под слънцето, като гнездо на оси, човешките свърталища. Широка и безкрайна е земята, а той на един дъх иска да я прелети и да свърши всичко. Животът му през тия дни не беше нищо друго, освен чудесен сън. Допреди няколко дни пасеше стадото си, укриваше се из планината, див, забравен от света и следван само от нямата вярност и другарство на рунтазите си песове. Бедна овчарска орис, в която човек може да забрави и себе си. А ето че сега е друго. Изведнъж целият свят, догдето стигаше погледът и въображението, като че ли е станал негов, свой, и все пак му се вижда тесен и мъничък. Славният Бърдоква беше отворил за него и всички като него тежките порти на тази слънчева, скъпа и безкрайна бащиния.

Ала чудно му е на Радул. Колкото и да бърза, макар че и конят му залита вече от изтощение под него, винаги го очаква едно и също — огорчаващата изненада, че пак е закъснял. Разни люде — окъсани и сакати божеци, изскочили като лалугери из дупките си, и скитници, подушили, че друмищата са отново разчистени от татарската напаст за нови богоугодни или просяшки странствувания — са научили по неведоми пътища и разнесли вече новината за чудото от Подгорието, преди да ги настигне Радул. При прочутия и богат Макрински манастир, потънал целият в зеленината на гори, ливади и пасбища, вестоносците на Подгорието откриха още един такъв самозван пророк-скитник. Той току-що беше събрал около себе си малка пъстра тълпа от богомолци, селяни и селянки, очакващи да им се отворят дълбоките врати на манастира по случай празника през този ден. Полугол, висок и слаб като скелет, целият обрасъл в косми и с никога неподрязвана и сплъстена от пот и нечистотия коса на главата, скитникът-богоугодник дори и не погледна към пристигналите непознати конници, които слязоха от конете и се вмъкнаха в тълпата около него. С възпалени от някаква болест очи, в които остро бляскаше самоувереният и трескав поглед на фанатик или лъжец, той говореше с милостта на някакъв боговдъхновен човек-праведник. Снели калпаци, селяните слушаха и преглъщаха думите му, без да забележат в своя унес нито странната група на непознатите гости конници, нито пък да чуят скърцането на портата, която манастирските ратаи отваряха за тях. Те бяха донесли за черноризите калугери богати подаръци. Печени птици, погачи с мед, агнета, сребърни пари и кошове с пшеница, всичко това трябваше да се изсипе на плочите пред чудотворната икона, покровителка на този край, като по чудо оцеляла досега от безбожния огън на татарите.

— Не внасяйте курбаните си вътре! — хриптеше с пренебрежителна мъка голият звероподобен скитник, като сочеше гневно с костеливата си и мръсна ръка към отворените врати. — Стига сте хранили и слушали тия чернокапи дармоеди!… Не стига, дето ограбиха: земята и пасбищата ви, уж че имали право и някакъв хрисовул за това от самия цар, а сега сте тръгнали да им натъпчете гърлата и с последния си залък! Нека ви посочат хрисовула, къде е?… Пък и да не мислите, че са останали гладни нещо, та сте тръгнали да ги калесвате като кумове… Боже опази! Лойта им тече по брадите и ще ги задуши вече в това дяволско свърталище. Лъжат на всяка стъпка и вас, и бога. И самата икона, дето я крият вътре, не е истинската, Макринската, а самият дяволски образ на филипополския владика, грък, когото познавам като петтях си пръста.