Крум Велков - Водител

Юначен и умен беше татаринът Алтай и макар още твърде млад, едва тридесетгодишен, аллах щедро бе изсипал милостта си върху разбойническия му живот. Имаше той чуден букет от жени и робини, една от друга по-хубави, като благоуханни градински зюмбюли. Едни от тях, татаркини, увяхваха по аулите на далечната кримска земя, а други, печални и уплашени друговерки и наложници, като уловени сърни минаваха през походната му шатра из чужди и далечни земи и през спокойните нощи на почивката услаждаха със зачернената си младост коравото сърце на разбойника.

Алтай беше една измежду най-надеждните издънки на могъщата орда на татарския хан Ногай, нахълтала в ония времена по всички посоки и земи на Балканския полуостров за грабеж и завоевания. Родственик по майка на самия хан, смел и хитър, той блестеше като звезда в походите и битките. Между воинските първенци на ордата той беше любимец на всички и събуждаше в тях едва ли не надеждата за един истински наследник на някогашния прочут по цялата земя Чингис хан. По-висок с една педя от останалите татари, той яздеше на черен като смола арабски жребец със сърмошито седло и сребърни юзди Под отметнатата му на едното рамо татарска бурка блестеше въоръжението му от скъпи персийски ками и дамаски ятаган, и кожената муска срещу болести и беди, окачена на шията му от старата татаркиня майка. Триста души водеше след себе си Алтай, все перчемлии храбърци, с малки, полегати, но пъргави очи, готови да се хвърлят в огъня зарад него. По североизточните краища на българската земя и Тракия, по долини и равнини, навсякъде препускаха и злочествуваха такива шайки, наглед разпокъсани и разединени, примамвани от плячката ту тук, ту там, но навсякъде все едни и същи — силни, защото нямаше кой да ги спре. Дълги кервани от тежки волски коли се проточваха по друмищата след тях, претоварени с плячка. Многобройни стада от овце и говеда бавно кретаха след керваните в едно безкрайно скитничество, без да знае никой где най-после ще спрат, отседнат и си отдъхнат.

Ала няма пълна и незасенчена от някоя грижа радост по земята. Силен, здрав и любимец на съдбата беше Алтай, но бръчката на такава грижа беше се вдълбала вече и на неговото мургаво ниско чело. Касим бег, негов побратим, вожд на татарска шайка, по-голяма от неговата, му съперничеше и му препречваше пътищата по широката Тракия. С няколко години по-стар от Алтая, той имаше и опита на по-сръчен нашественик, и керванът на плячката му далеч надхвърляше този на Ногаевия любимец. Много нощи не бе спал Алтай, измъчван от мисълта за това. На два пъти се среща с Касим бег по този повод и след общоприетия поток от любезности между двамата предпазливо му беше намекнал да не нахълтва с хората си из долината на Подгорието, чиято отчайваща беднота го разсипваше и не оправдаваше надеждите му.

Касим бег, като че ли беше очаквал това, усмихна се лукаво и любезно го поправи:

— О, този край съвсем не е толкова лош, както казваш ти, Алтай… Напротив, цяла Тракия сега се е изпонабутала из клисурите и шумаците там. А нас не ни трябва пуста земя, за да я орем и сеем като тукашните хора. Ние сме гости тука. Ще вземем онова, което може да се вземе, и ще си ядем. Кому как се усмихне съдбата! Не се сърди… Аз ще ти подаря един болярски ат, бял като сняг, който струва сигурно повече от десет тукашни села. Не се отказвай от подаръка ми, вземи го за добро приятелство!

Алтай също принудено се усмихна, от което бръчката на челото му стана по-дълбока, прие подаръка и се разделиха като добри приятели. Но още на другия ден той изпроводи с доверени хора белия ат чак в Добруджа на самия хан Ногай, който по това време беше отседнал там. Конят не бе изпратен вече като подарък, а като страшно доказателство на едни безподобни козни, които като отровна стрела трябваше да повалят Касим бега. Чрез устата на доверен пратеник, с прискърбие и тъга на сърцето си Алтай съобщаваше на Ногая за някаква мнима и близка изневяра на Касим бег към могъщия хан в полза на Токай, братовчед на хана, с когото от години наред ги разделяше подмолна династическа вражда. Според доноса Касим бег беше подарил скъпия жребец на Алтай не за друго, а като подкуп и примамка към едно общо коварство срещу великия баща на татарите.

По същия пратеник хан Ногай отговори на Алтай с такова писмо:

„Благодаря ти, сине, за откровеността, която ми поднасяш, и грижите, които полагаш за мен. Аз ти вярвам, защото и по други пътища аллах е просветил ума и погледа ми, за да узная за вероломството на Касима, това неблагодарно куче, което досега се хранеше от трохите на трапезата ми. И за да не повдига той повече гнева на сърцето ми, предоставям на юначната ти ръка да накаже изменника и вземе под закрилата си ордата му, всичкото му богатство тук и там, навсякъде.“