Крум Велков - Водител

— Какво те носи насам, Ристак? — запита лениво Лацислав, като обърна глава и позна някогашния си ковач. — Да не се е случила някаква беда с татарите?

Ристак сложи лявата ръка вместо дясната на гърдите си под кожухчето, по-скоро да прикрие мръсната превръзка на дланта си отколкото за друго, и, без да вдигне поглед, ниско се поклони. Умът му работеше трескаво. Той знаеше с кого има работа сега. Една грешка в думите му, един смут, забелязан от Лацислава, щеше да му струва скъпо.

— Опазил ме бог, болярино!… Нищо лошо не се е случило още с мен, нито пък с челядта ми. Дойдох да те помоля да ме вземеш на работа. Не може да се живее повече навън. Татарите още лудуват, а няма вече какво да се яде… Прощавай, че избягах есенес от тебе!… Сгреших!

Лацислав сви подозрително вежди:

— А-ха… За твоето бягство аз имам да гледам стари сметки с тебе… А какво прави през това време?

— Нищо, болярино. Крихме се от поганците. А ето че пролетес се завърна отнякъде и Бърдоква, Вуколовският нехранимайко, и размири цялото Подгорие. Лошо! Сърди се той, ругае ни и срещу татарите ни праща да се бием. Като бесен е. Който му откаже нещо, веднага го почва с меча си. Не може да се трае повече. Старейшините ми поръчаха да те попитам защо не дойдеш да го прогониш пак. Молят те. Или може би не знаеш още нищо за него?

— Знам, знам! — отвърна замислено Лацислав. Той отхвърли леко с ръка възправилата се върху него и протегнала дългия си език към мустаците му снежно яла хрътка. — Ще дойда, ще дойда, не само да вържа вашия Бърдоква, но и цялото ви Подгорие да запаля!… Разбойници сте всички вие там, Ристак! Никаква полза нямам вече от вас.

— Прав си, болярино. Бих желал и аз никога да не се връщам вече там. Остави ме при тебе! Ще ти работя до гроб!…

Лацислав измери още веднъж с недоверчив поглед бившия си ковач и оръжейник, като набързо пресмяташе ползата от неговото завръщане. Конете и добитъкът му бяха обосели, а сечивата изхабени. Той познаваше от по-рано изкуството на този селянин роб, дошъл отново сега да проси милост и хляб от него.

— Остани!

Ристак беше спасен. Едва след два дена, когато, обезпокоен от закъсняването на своя пратеник в болярската крепост, Бърдоква не се стърпя и тръгна натам със своята подгорска колона, Лацислав разбра какво се беше всъщност случило с връщането на Ристак. Застанал случайно върху високата наблюдателница на кулата и сложил длан над очите си, той видя още отдалеч плътната върволица от въоръжени конници, пешаци и обозни коли, проточила се из равнината. Зрелището го порази. Това бяха мирните и боязливи кожуси и калпаци на хората от неговите земи и владения. Подгорието се познаваше отдалеч. Като в сън пред него се точеше бавно, повдигайки леки мъгли прах, едно истинско войнство, несмущавано от никаква татарска заплаха или пък болярски гняв. Накъде отиваха? Не беше ли това шайката на завърналия се и размирен Бърдоква?

Изведнъж Лацислав трепна и притаи дъх. Главата на колоната неочаквано се отмести от прашната лента на пътя, гъвкаво извита в далечината към изток, и зави направо към крепостта. Не оставаше никакво съмнение. Идваха към него. Все така внезапно, като по нечия заповед, конницата се откъсна бързо от общата колона на дружината и лудо препусна напред. Боляринът се завъртя слисан около себе си. На наблюдателната площадка той беше сам. Не се мяркаше нито стража, нито слуги. С бързи крачки, тичешком, той се спусна по каменните стъпала надолу към двора. В обедния задух на деня, кулата изглеждаше като обезлюдена, мъртва, сякаш всички бяха изпозаспали в нея.

— Гадове! — изръмжа гневно Лацислав, като удари и повали с тежкия си плесник първия срещнат слуга на пътя си. — Вдигай тревога!… Вратите подпрени ли са?… — Без да дочака отговор от уплашения слуга, той продължи да тича тежко й задъхан през широкия двор към изходната врата на крепостта. Пробудени от следобедна дрямка хора заподаваха глави из преддверията на пристройките, конюшните, стражевите и ратайски помещения, изскачаха на двора и се затйчваха след него, изумени от ругатните и виковете му, като че беше пламнал пожар в крепостта… Закъснял беше Лацислав. Когато дотича до портите, той ги намери широко отворени, като че очакваха някакви царски гости. С бесен вик заедно с няколко слуги се впусна да притвори тежките железообковани крила, но те и не помръднаха. Ръждясалият железен механизъм на затварянето им, изработен някога от изобретателния гений на ковача Ристак, беше развален сега и отказа в тия скъпи мигове да се подчини на човешката сила и воля.