Крум Велков - Водител

Битките не уморяваха толкова, колкото, прочистването на тия последни блуждаещи остатъци на отхвърленото иго. Това наложи на Бърдоква да разпокъса дружината си на по-малки отреди: и да ги разпрати за гонитба по различни посоки из страната. Сам той с една мъчителна и скръбна колона от ранени, сакати и полуживи хора, натоварени като трупове по волските коли, тръгна към Подгорието и отседна със своето странно полуживо войнство в широките и гостоприемни сега кули и дворове на Лациславовата крепост. След няколко дни по негово настояване и молба пристигна от скита и отец Данил. Отшелникът дойде натоварен върху прост волски върдун заедно с всичкия имот — гърнетата с чудотворните си мехлеми и отвари. Посрещнаха го радушно, даже донякъде тържествено, както подобава на един прочут и боговдъхновен врач. Достатъчно беше само неговото появяване из дворовете и покоите на кулата, където го очакваха и се търкаляха стотици хора с гангренясали рани и в мъчителни трески, за да ги повдигне наполовина от земята и да им вдъхне целебната надежда за спасение. И въпреки старческата си немощ, беловласият праведник запретна мазното си вехто расо за истинска богоугодна и благодарна работа. Намериха се и се разсукаха цели рула бяло и чисто платно за превръзки. Изкъпаха се като деца сломените воини и загълтаха от скъпоценни болярски бъкели за вино живителните суроватки на изцелението. Едни продължаваха да умират, а други оздравяваха според волята на бога.

Осиротялата болярска челяд с белоликата вдовица Агрипина отдавна беше заминала по тайни пътища за Византия. Бърдоква се настани в една от празните стражеви стаи пред кулата, но повече от времето му се губеше из възкръсналото отново Вуколовско селище, където отиваше често и оставаше там по цели седмици. Старата омраза към Лацислава, дори след смъртта му, не му позволяваше дори да хвърли по-спокоен поглед върху удобното, запазено от размирицата болярско легло на своя враг, убиеца на Вукола. Там, между меките седалища, скъпите губери със златоткани краища и фигури, които представляваха цели ловджийски сцени на гонитби между кучета и дивеч, между сребърните иконостаси и тежки полилеи той установи на временна квартира негодуващия отец Данила с цялата му лечителна магерница.

— Ако бях цар — се опита да го успокои и да се пошегува веднъж с него Бърдоква, — тебе, отче, щях да те възглавя веднага за патриарх. Заслужаваш!…

Никога не съм виждал по-полезен монах от тебе. Мълчиш си, не лъжеш и истинска божия работа вършиш! Данаил повдигна благодушния си поглед към него и се усмихна горчиво.

— Не желая нито едното, нито другото! — му отвърна недвусмислено той.

— Защо? — запита колебливо и изненадан от нещо Бърдоква, като се вторачи в стареца. — Ами ако бог поиска: и това?

— От нас бог не иска нищо повече, освен смирение и вяра в справедливостта му. Всичко друго е от лукавия, синко!

Смутен от нещо, но без да се издаде и да помръдне нито с един мускул, на лицето, Бърдоква долови скритото предупреждение на стареца и замислен се раздели с него.

А времето отминаваше бързо. От ден на ден, по силата на събитията и новите неща, които идваха от тях, каменната Лациславова крепост се обръщаше неусетно пак в някакво главно средище, към което водеха и излизаха всички нишки на новия и свободен живот, прострял се по слънчевия Хемус почти из цяла Тракия до Родопа. През отворената порта всеки ден пристигаха от близки и далечни краища конници с вести и новини или пък отнасяха волята на Бърдоква по всички кътове на свободната земя, останала едновременно свободна и без цар. От тъмната и грозна нощ на проклетото страдание на робията се беше разпукнало и утрото на една първобитна република — млада, девствена и горда. Тя излъчваше от себе си дъха на фанатично опиянение. Ала тъкмо заради това тя носеше в себе си и белега на собственото си нещастие. Още през лятото на следната година от нейното просъществуване се появиха и признаците на похищението, което алчно я дебнеше от няколко страни.

Селяни от далечни краища доведоха при Бърдоква чак във Вуколовската колиба, десетина навързани търновски десетари, обезумели от страх и неизвестно по какъв начин промъкнали се по селата за данъци. Селяните отложиха уморено калпаците си пред одимената и ниска вратня на колибата, поогледаха се гузно, наоколо, защото още не знаеха дали бяха постъпили с царските хора добре, или зле, и посрещнаха явилия се на прага Бърдоква смутено.