Крум Велков - Водител

Бърдоква се отдели от брега и тръгна из стана. Не се виждаше нищо. На места кракът му потъваше в някой мек овчи кожух, свит на топка в пътя му, и той се отстраняваше предпазливо и виновно, за да то прекрачи или заобиколи, без да събуди воина. Сънлив глас зад него питаше в тъмнината:

— Войводо, ти ли си?

— Аз. Спи, спи!

Между колите той позна малката палатка на Лаконаса и повдигна чергилото й. Беше натъпкана със заспали войници. Невъзможно беше да влезе вътре и да търси крайчинския войвода между тях.

— Лаконас! — го повика ниско на няколко пъти отвън.

Крайчинецът се събуди и излезна. Среднощният им разговор беше къс.

— Ще идеш ли сам срещу гърците? — запита Бърдоква, като сложи ръка на рамото му. Лаконас разтърси леко плещи от нощния хлад.

— Ще ида… щом искаш… Ами ти, войводо, накъде?

— Аз ще се върна обратно, за да посрещна Тих. Утре рано трябва да се разделим. Вземи която ти харесва и колкото искаш от дружините със себе си, но гледай да не я свършиш като Годуна. Ти си тъдявашен и познаваш добре проходите. Ще бързаш! Ако са многобройни гърците, събери още родопски селяни срещу тях… Та сам знаеш какво трябва да се прави. Гони и ги нападай нощем, докато капнат и свият врат сами като Касим бег. Ако ги повърнеш назад ще знаеш, че си свършил повече нещо; отколкото нашата обща работа срещу татарите досега, Отрязвай им езиците, за да не могат да вкусят никога от хляба и потта на нашата земя!.

— Знам, знам, войводо!

Двамата мъже се разделиха, хладни и тъмни като-самата нощ. Те се разбираха един друг само по дълбочината на едно общо чувство на омраза й жестокост към враговете. Излишна беше последната страшна поръка на Бърдоква. Лаконас и без това щеше да го направи. Когато заедно с Ристак те бяха изпратени по пътищата на татарското отстъпление към Тичанския проход и се завърнаха след цял месец лутане, гонитби и битки с тях, тяхното пристигане в общата колона представляваше едно зрелище, пред което и самият Бърдоква наведе очи. На всяко седло на петстотния им отряд висяха завързани за дългите си перчеми като трофеи отсечени мургаво-жълти татарски глави с оцъклени още от ужаса очи и разнасящи около себе си в горещините нетърпимата воня на разложена човешка плът. Още веднага Бърдоква заповяда да хвърлят отвратителната си плячка из трапищата. Той им вярваше и без това страшно доказателство. Затова и сега в тия критични дни той знаеше кого изпраща срещу наглия завоевател Палеолог.

На сутринта рано Бърдоква намери още веднъж Лаконас преди разделянето на дружините им, за да му съобщи още някои упътвания, които смяташе, че ще му са необходими. Между тях имаше и едно хрумване, откъс от безсънната му нощ, което той реши да сподели с него и използува. Касаеше се за Касим бег, когото с около двеста души татари без коне той още влачеше; с колоната си.

— Лаконас, вземи и татарите със себе си! — каза той замислено.

Крайчинецът сви недоумяващ от нещо рамене.

— Защо ми са?… Аз още не вярвам в думите на този стар вълк Касим бег… Току-виж, че ме заклал през някоя нощ докато спя, за да офейка след това по дяволите някъде!

Бърдоква се усмихна.

— Не, той няма вече зъби за такава работа. Но все пак не го изпускай от очите си. Трябва да се спи с едното око в такова време… Вземи го! Дай му една конска опашка да развява и той наред до нашето знаме, за да видят гръцките войници, че сме в съюзни отношения и със самия Ногай срещу тях… Върни им и конете Лаконас! Той разбра и по брадясалото му и сурово лице се плъзна сянката на благоговейно учудване.

— Ще го взема…

Крайчинецът се обърна и тръгна из пробуждащия се стан, за да отдели дружините си. Трябваше да изпрати и хора за да потърсят проход за колите и пешаците през мътната и пълноводна река.

Есенната утрин беше свежа, и чиста. Вече от няколко седмици не бе имало такъв хубав ден. От широките гърбове на воловете, неоседланите още коне и кожусите на хората се отделяше тънката пара на влагата, подгонена от неочаквания топлик на слънцето. Весели са редките слънчеви сутрини на октомври. Във въздуха се носеше отморено конско цвилене, гъмжаща човешка глъч и викове. Бледосинкави и гъвкави ленти дим се смесваха с прозрачната мъгла на изпаренията. Миришеше на пресна тор, разкисната, кожа и прегоряла храна. Надалеч около стана се разстилаше жълтосивата шир на равнината, полегнала като огромно дъно между планинските масиви и вериги на Родопа и Средна гора. Вее там, от край до край гален от полегатите лъчи на слънцето, проблясваше гладкият змиеподобен ръб на Марица.