Крум Велков - Водител

Към обед грамадният лагер се раздели на две. Заскърцаха отново колите Зашумяха готовите за път дружини. Бързо опустяха еднонощните коневързи. Възседнали на конете и готови за път, войводите от двете колони се погледнаха още един път в очите с възбудения поглед на раздялата и другарството, сякаш се прощаваха завинаги. Разпръснати бойни рогове надаваха един след друг продължителни викове. Последователно, като изневиделица, заникнаха и се олюляха високо алените макове на знамената по дружините. Една конска опашка, закачена на татарско копие, за обща почуда, се повдигна колебливо и неуверено между знамената и плувна на юг с колоната на Лаконас. Едноселци и земляци, познати от похода и битките на войната, се притичваха бързо един към друг, за да се прегърнат и простят в раздялата.

— Лацко! — се провиква сред общата врява младолик воин към някого. — Защо не дойдеш с нас?

— Къде отивате вие?

— Към Търново, казват… Ех!

— Не мога!… Лаконас не дава!… — с въздишка идва отговорът.

Бърдоква леко обърна коня си и пръв поведе останалите му дружини по утъпкания път на изминатите дни. Пред него и хилядите хора, които го следваха, се проточваше, един труден и пълен с неизвестности път, краят на които се губеше в далечината към крепостните порти на ненавистното Търново. Какво чакаше бляскавият и пищен Царевец сега от тях? Защо беше този удар на брат срещу брата?… Цяла година; па и повече, това сито котило от разглезени и продажни боляри начело с един страхлив и безпомощен цар си беше затваряло очите пред народните беди, залели с ужаса си повече от половината на Царството. Мълчаха и се спотайваха тогава като че това не ги засягаше зад високите непристъпни стени на престолнината. Страхливци! А ето Че сега се уплашиха от свободата и доброто на своя народ, който цял живот ги беше хранил като ято жребци по хълмовете на Търново. И срещу всичко това този народ не беше никога искал нищо-повече от тях, освен милостта и закрилата в нещастията му. Нищо не му дадоха. Оставиха го като мърша и плячка на татарите и болярските шопари!… А сега му се отблагодаряват и с една война срещу него, но пак не сами, а с войниците на Палеолог… Негодници без срам и грях! Още едно нечувано предателство хвърляше тъмната си сянка върху цялата българска земя. Войските на един вековен враг, по-лош и хищен от татарите, срещу когото бяха протекли потоци от кръвта на цели поколения, за да отхвърлят хомота му, сега отново с едно престъпно лекомислие се подканваха от погърчените върхове на Търново да нахлуят пак по нашата земя, останала без стопанин… Нещастна родина!.

Бърдоква обърса овлажнялото си чело с кирливия ръкав на вехтата войнишка дреха.

— Ще видим, ще видим!

Слънцето припичаше приятно и изсушаваше разкаляната земя. Есента отбрулваше първите листа от дърветата и ги настилаше като мек килим по пътищата. Горите отмятаха зелената лятна покривка от себе си за да я сменят със златнокеремйдените й всички други преливания на есенните багри. По селищата, угарите и полята пъплеха хора и спокойни стада, унесени във всекидневната грижа на труда и мисълта за своите близки във войската на Бърдоква. Понякога, забелязали още отдалеч пълзящата колона на своето войнство, те оставяха всичко, и рала, и стада, и бързаха да пресекат нейния път й я посрещнат със светнали погледи и горделиво самочувствие. По селските мегдани се изнасяха вретища хляб и погачи, току-що извадени от пепелта на подници, ведра с мляко и медовйна. Всичко, каквото можеше да се изнесе из колибите и хижите, се натрупваше пред краката на уморените войскари с безкраен поток от подканвания и благословии.

— Е, момчета, сега пък накъде? — запитваха весело старейте.

— За Търново! — беше един и същ навсякъде отговорът.

— Ха така! Ами ще пипнете ли Тих?

— Ех, то се знае!… За него сме тръгнали. Ще го вържем и ще го изпратим на гърците за спомен.

— О-хо-о! Ами цар кого ще турите, Бърдоква ли?

— Защо не?…

— Е-е, нека му е честито тогава! Него го бива за всичко…

Зает със своите мисли и не разпознаваики в повечето случаи от любопитните погледи на причакващите ги селски тълпи, Бърдоква долавяше от време на време откъсите на тези простодушни разговори, които въпреки това покриваха цялата същина на неговото голямо дело с всичките му катадневни усложнения и все по-нови изгледи. — Защо не? — шумеше в ушите и съзнанието му спокойният и уверен въпрос на всички, на цял народ, отправен с благоговейна надежда към него. Тази земя, изтерзана от толкова беди и позор, но жилава в своя дух, не искаше да умре още и отправяше надеждата си към един вожд, един пратеник на съдбата, какъвто откриваше вече в лицето и подвига на Бърдоква. — Защо не?… Та нима някога и самият Христос не бе се родил в голата ясла на една овчарска колиба, за да зацарува отпосле във вярата и душите на човеците? Хм!