Крум Велков - Водител

Кастрофилактът, около седемдесетдодишен, беловлас, нисък, въздебел болярин и прочут стратег, разбираше добре й сегашния момент. Той имаше своите основания да поклати недоверчиво глава, като чу от царя намерението му да излезе с търновската войска и да даде решителна среща на бунтовниците.

— Не е ли по-добре, високославний царю — уклончиво, но спокойно го посъветва той, — да не бързаме толкова с битката срещу този нехранимайко… Стените на Търново са високи и яки и той никога не ще може да влезе заедно с шайката си тука. По-добре е, мисля, да почакаме още. Аз ще пратя хора да проучат силите му, войводите му, които, вярвам, че не ще да са много скъпи. А пък ти, ако благоволиш, може да опитаме и други средства. Все е по-добре да вържем мирно мечката за носа и я доведем. Тогава да се поогледа в Янтра от върха на лобната скала. Един овчар, какъвто и да си се въобразява той, все си остава овчар.

— Не — отвърна Тих, отегчен от нещо. — Аз не мога да преговарям с един довчерашен отрок и свинар, който подпалва болярските крепости, прогонва десетарите и поругава православната църква… Казват още, че неговите свинари са го провъзгласили за цар. Хм! Срещу такъв скверен и миризлив самозванец аз нямам друго средство, освен да го смажа ден по-скоро. И без това пропуснахме много. Маджарският крал е успял да ме осмее вече пред нашия посланик за съперничеството на този побуял роб… Още утре ще изляза, за да свърша с този позор на царството ми!…

Царят говореше сега необичайно възбудено. Подпрял половината от тежестта на своята суха фигура върху сребърни, украсени с елмази патерици, той имаше вид на някаква опечалена креатура на величието, в което зайнатилата се съдба го задържаше още. Неочаквано борческата му стойка, с която той буквално смайваше търновския кастрофилакт, внасяше някакво странно, тъжно и едновременно комично разноличие с цялата му телесна безпомощност.

Василий го изслуша и наведе замислено очи върху пъстроцветната мозайка на пода в царската работна и приемна стая. Гласът на Тих, дълбок й далечен, отекваше меко в чудните фрески по стените и потона и потъваше през открехнатата врата в полусветлия покой на коридорите в палата, гдето не се мяркаха и чуваха стъпките на никой друг. Бяха само двамата. Но кастрофилактът не се лъжеше. Той знаеше, че на техния разговор присъствуваше и трети, невидим като дух, който подсказваше думите на царя и говореше през устата му. Това беше жена му Мария. Излишно беше всяко усилие да отклони царя от намерението му, излишен бе всеки опит за съвет. Всичко, каквото поискваше гъркинята, трябваше да стане.

— Разбирам те, прав си, преизящни царю! — беше отговорил боляринът Василий с изтървана въздишка, от която сам се смути. Но царят не забеляза нищо. Унесен в своя план за смазването на бунта, за който смяташе, че е наполовина вече свършен, той се луташе вече в подробностите на утрешното си тръгване.

— Боляринът Тертер дойде ли? — попита царят.

— Дойде.

— Войската му?

— И тя също… Днес пристигна и Смил.

— Добре!… Нахрани неговите и твоите войници с какво дал бог. Дай им вино, а ако не стигне, вземи и от моето хранилище… Утре не искам да остане нито един мъж да се търкаля и влачи като скитник из града… А-а, щях да забравя… Обади на Тертер, че го очаквам тука. Нека дойде веднага!

Кастрофилактът се поклони и излезе неспокоен. През този есенен предобед той не се чувствуваше добре. Главата му тежеше като от вчерашно пиянство. Той излезна навън от палата, доволен, че може да поеме свободно хладния въздух. Лека мъгла лежеше над Царевец. Късите улици, постлани с широки квадратни плочи, по бордюрите на които се зеленееха още неувяхващите ивици на ниска трева, бяха безлюдни. Няколко войници от дворцовата охрана се мярнаха бързо край него, поздравиха го, но той дори и не ги видя. Еднокатните, но широки каменни дворци, корабоподобните черкви с високи дървени звънарници и възвишаващите се над всичко крепостни кули и бойници се сливаха в общия тон на мъглата като вкаменени призраци над града. Пътят на болярина минаваше покрай самите врати на патриаршеския дом. Той позабави крачките си, като се подвоуми дали да се отбие вътре, или не. Ала като си спомни, че една среща с патриарха едва ли щеше да окаже някакво решаващо влияние върху реда на близките събития, той се въздържа да се отбие. Ставаше нещо непредотвратимо. Колкото и могъщо да беше патриаршеското влияние, все пак Иоаким не беше нищо друго, освен второто от пипалата на византийското духовно и политическо господство над Царевец след Мария. Василий отмина като попарен, благодарейки на бога горещо, че го беше отместил навреме от интригантската врата, гдето можеше да се изпусне с някой укор към царя и да си навлече неприятности. Но неизминал още десетина стъпки, той дочу мек и весел женски глас, който го викаше по име. Боляринът се върна учуден. От вратата на йоакимовия дом току-що излизаше царицата заедно с придворната си прислужница Ефросина. Зад тях от прага се показваше бялата глава на патриарха, който изпращаше високата си гостенка. Мария почтително се навеждаше да му целуне ръка за раздяла и веднага след това се обърна отново да догони с гласа си изненадания кастрофилакт.