Крум Велков - Водител

Из залите и коридорите на палата се разхождаше свободно и лениво една опитомена мечка, която, излегната по скъпите килими, веднага се надигаше, щом усетеше Мариините стъпки или думи, за да я посрещне и лизне по бялата ръка, от чувство на привързаност към нея. Константин Тих не можеше да понася и се мръщеше пред тия мечешки сцени сред самия палат, но не намираше сили да даде израз на отвращението, което му причиняваха те. Той още се страхуваше и отбягваше мечката. Веднъж само той се беше поопитал да я отстрани от пътя си към работната стая. Той посегна към широкия й гръб с патерицата си, но разглезеният звяр показа зъбите си с ръмжене и царят едващо не рухна на пода от вълнение и яд.

— Не е ли по-добре да махнем този звяр оттука? — намекна той след тази случка на царицата. — Идват хора чужденци, боляри и други гости и, гледам, всички се озъртат и пазят от него, като че са попаднали в гората, а не в палат. Страх ме е някой път да не направи някоя пакост на нашия Михаил… Помисли, Мария, върху това.

Царицата кимна отрицателно с красивата си глава и се усмихна:

— Нашият син ще стане български цар и затова трябва да свикне с мечките още отсега.

Тих почувствува иронията, но си отмина, накуцвайки, без да каже нещо, повече очарован, отколкото обиден от ловкостта, с която го жигосваше от време на време любимата му жена.

И сега във въображението на Мария незнайният Бърдоква не беше нищо повече от тази мечка, опасна и страшна, когато е още в гората, но кротка и раболепна тук, в палата, пред най-лекия шум на нейните царствени стъпки… — Нека дойде!.

След посещението й в патриаршеския дом Мария се прибра веднага в своята стая. Чувствуваше се уморена като от дълга разходка. Тя отхвърли леко тъмната си плащеница в ръцете на Ефросина и се отпусна в копринените възглавници на широкото съпружеско легло, полускрито между прозрачни и извезани с цветя и птици завеси. Във въздуха на горницата се носеше благовонният дъх на ливан. По стените, по тавана, и пода пламтяха ярките възбуждащи тонове на боите и позлатата по изкусни украшения, дърворезби, килими и плюшени дивани. Тежък полилей висеше на средата. В един от ъглите на стаята се виждаше грамаден иконостас от сребро и слонова кост, в дъното на който се тъмнееше бледият образ на божията майка. През стъклата на затворените полуготически прозорци се откриваха, едва забележими през леката мъгла, призрачните очертания на някаква кула и височините около Търново.

— Ефросина! — повика тихо Мария. — Доведи ми детето!

— Сега, честита царице!

Полулегнала, Мария откри очи и тъжно се усмихна подир нея. „Честита!“… Как странно и предизвикателно като обида звучеше всякога това изтъркано и вехто българско обръщение! Да живееш между зверове и да се превърнеш самата по необходимост на звяр, на убийца; да не можеш спокойно да заспиш ноще пред страха на вероломството и дебнещите преврати; да лъжеш и се преструваш до погнуса; да слушаш всеки ден мълвата за собственото си падение и грях, и цялата тази грамада от нещастия да накичиш с думата „честита“ — е, това беше вече истинско богохулство!… — Ефросина, Ефросина, колко пъти съм ти казвала поне тука, когато сме сами, да забравиш тази дума… Ти си хиляди пъти по-честита от мен и всички останали в този студен като гробница дом, защото си само слугиня и душата ти е чиста като изворна вода. Ти нямаш друга грижа и мисъл, освен да ми прислужиш, да ме изкъпеш и утешиш; да ми бъдеш вярна дори и в греха и всичко това заради твоята моминска прикя и тихото ти брачно бъдеще с някой протокелиот или млад севаст!… Колко си щастлива, моя мила!…

Царицата въздъхна дълбоко и се повдигна между възглавниците. По нежно бледата кожа на лицето й блесна самотна сълза. Тя я отри с пръст и обърна глава към вратата. Там, на прага, мълчаливо се бе изправил малкият княз Михаил. Облечено в дрехите на паж, синеоко и русо, около тринадесетгодишно, момчето очакваше да бъде повикано от майка си. Мария го изгледа безмълвно и продължително. Гърдите й се повдигнаха от въздишката на дълбоко вълнение. — Всичко е за него! — мина през съзнанието й мисълта за майчинската й саможертва. Тя разтвори прегръдката си и едва тихо изстена:

— Ела, скъпи мой!

Князът приближи. Тя го притисна и зарови жадно устните си в светлите къдри на главата му. Плачеше. Отдавна не беше давала такъв изблик на натрупаната си мъка и сълзи. Нямаше и пред кого друг да стори това, освен пред единственото и свято нещо, което й беше останало в живота — детето й. Освен с Ефросина, само с него тя можеше да размени чувства на искрена човешка обич и страдание.