Крум Велков - Водител

През есента на хилядо двеста седемдесет и осмата година, един месец след изпъждането на търновските десетари, Бърдоква свика разпуснатото си опълчение и го поведе отново. Той предвиждаше неизбежното сблъскване, което му предстоеше с един нов няколко-лик враг, който го беше дебнал внимателно през всичкото време на борбата с татарите, за да го нападне и унищожи с един безчестен удар в гърба. Признаците за това бяха налице. От отвъд Марица дотичаха, капнали от изтощение и страх люде, с новината за неочакваното появяване на Палеологовите авангарди, насочили се към Хемус. Току-що се беше отхвърлило едно иго, ето че от юг протягаше хищната си глава опасността от друго, по-страшно и от татарското, Бърдоква тръгна и срещу нея.

Есента беше настъпила отрано с дъждове и мъгли. По кожусите на хилядите люде, тръгнали отново в поход, лъщеше влагата на дните и нощите. Колелата на обозните коли затъваха до главините в разкиснатия чернозем на пътищата. Калните и мокри хора заедно с добитъка напъваха своите мускули и гърбове, за да ги измъкнат из тресавищата и придвижат напред след конницата и пешите отряди. Трябваше да се бърза пак.

— Ристак, — каза тъжно усмихнат веднъж Бърдоква, като сваляше наушниците на кожения войнишки калпак, за да се предпази от дъжда. — Не виждам вече края на нашата работа!…

Те яздеха редом един, до друг, направо през полето и отстрани на пътуващата грамадна колона. Ристак повдигна рязко глава, изгледа любопитно Бърдоква, докато улови пълния смисъл на неочакваната му забележка, разбра я, и махна нехайно бича си във въздуха.

— Ако е рекъл бог, все ще я свършим някога… Карай!… Но на нашия Тих много ми се иска да му счупя и другия крак… Той е виновен за всичко помни МИ Думата!. … Те отиваха срещу гърците, а приказваха и се сърдеха на българския цар Константин Тих. Ала не само Ристак, всички целеха същото И нямаше вече човек от дружините, които да не беше свил в сърцето си страшната умраза към онзи, който в своя призрачен страх от собствения му народ беше подканил за съюзници нови нашественици срещу него. Погнуса от предателството и яростна злоба задушаваше всички. Довчерашни страхливи и безропотни роби, всички тия хиляди и хиляди прости люде, минали сега през горнилото на едно пълно с величие и гордост въстание, бяха отхвърлили всичките си вериги, и със съзнанието на нови и свободни хора и воини се отказваха дори и да помислят за едно ново робство. Никога, никога вече!… Отвсякъде, като предвестници на нова буря, пристигаха новините за това предателство. Заловиха търновски пратеници, бързоходци конници, които с безгрижна откровеност заразправяха вечер край огньовете на Дружините нещо повече дори от онова, което им беше възложено да съобщят между четири очи на самия император Палеолог. Писмата, посланията, които носеха до него от Тих и гъркинята Мария, напълно потвърждаваха думите им. Поогледаха се заловените пратеници, смаяни от силата и множеството на новото народно войнство, и не пожелаха да се върнат обратно в тяхното уплашено Търново. Останаха. От тях Бърдоква научи; че и царят вече е изпратил болярска и наемна войска през Търновския проход към Тракия. Това не го изненадваше, тъй като го беше очаквал. Същите тия предвиждания го бяха заставили да отдели преди тръгването си един значителен отряд начело с Годуна и да го изпрати да бди при южните врати на прохода за всеки случай. И не се беше излъгал като постъпи така. Около двадесетина деня само след залавянето на царските вестоносци, току-що дружините му бяха стъпили на единия бряг на Марица, бързо и среднощ ги настигнаха трима Конници, които от умора и вцепенение едвам слязоха от седлата си. Този път те бяха свои и идваха направо от Годуновия отряд. Беда! Войската на Тих беше вече минала прохода й в срещата си с Годуна не само беше отхвърлила от пътя си, но почти и унищожила дружината му.

Бърдоква се замисли. Трудностите, които идваха от безкрайната отбрана срещу многоликйя враг, надхвърляха вече границите на човешкото напрежение и разкъсваха силите не само на дружините му, но и на самия него. С каква радост би се върнал той отново в Подгорието, за да си отдъхне пак в одимената Вуколовска колиба от изпитанията, в щастливия и завършен край на които той беше толкова много повярвал след прогонването на татарите. Същата жажда за спокойствие на тихия овчарски бащин кът и същото сломяващо разочарование, с което беше стъпил някога в запустялото като гробище родно село, се повтаряше и сега. Той не виждаше края на своето дело, както казваше сам. Ала все със същите неизчерпаеми сили, които не го бяха изоставили някога да падне от изтощението на глада под стария селски дъб, той и през тази нощ, загледан в тъмните води на Марица, повдигна глава и се обърна назад. Плискан от дъжда и обвит от непрогледния мрак на есенната нощ, целият огромен стан на дружините му спеше направо в калта и влагата на земята. Това бяха воини с желязна плът като неговата, която не се боеше от нищо, от никакъв поход и битки, макар че и желязото на най-острия меч се изхабяваше и огъваше понякога.