Крум Велков - Водител

Бърдоква кимна одобрително глава:

— Така, така!…

В изтръпналата, тишина на утрото се понесе нервно, като вълчи вой, продължителният ек на татарските рогове. Бърдоква разбра техния език. Макар изненадани и обградени, останали без половината от конете си и никакъв изход за спасение, татарите приемаха най-сетне битката, след като предварително и наполовина, без шум и бой в нощта, я бяха вече изгубили. Смъртта има две лица: отчаяният бунт против нея и примирението. Злодеите, които цяла година върлуваха по селищата, паланките и колибите на една беззащитна земя, сега разбраха добре, че й дължаха тази битка на разплата.

— Добре, добре… — сви устни Бърдоква.

Сечта започваше в светло. Из стана занаизлизаха една след друга леки татарски групи и препускаха конете си в красив галоп около него като на прогулка. Сякаш чакаха някого. Единични закъснели ездачи и разпокъсани групи ги догонваха бързо. Тук-там, между тях, ловки джигити, стъпили с краката си направо върху седлата, надаваха призивни викове или разнасяха високо заповедите на Касим бег. Числото на конниците растеше бързо. Хиляда може би според пресмятането на Бърдоква. Изведнъж, като по даден знак, те възвиха конете на юг и във все по-уплътняваща маса стремително се понесоха напред точно срещу пешаците на Ципор. Бърдоква уплашено ахна. Ако това беше от тяхна страна опит за пробив и бягство, те сигурно се бяха изплъзнали вече. Само след няколко мига татарите просто стъпкаха бойците на Ципор. Схватката беше кратка и пътят им открит. Ала вместо да продължат напред, стана нещо, което Бърдоква не бе предвидял. Татарската конница бързо се раздели на две и в противоположни насоки се вряза дълбоко във фланговете на дружините, настъпващи към стана. Позакъснели бяха малко дружините и това сега им струва скъпо. Опънаха се краищата на разкъсания обръч. Татарският натиск беше неудържим. Разгорещени, те поваляха ловко хората с маждраците и ятаганите си, тъпчеха с конете смутения отред и на Годуна, чието калугерско расо се развяваше като черно знаме из боя. На няколко места се мярнаха вече и белезите на лек татарски успех. От разстроените дружини се откъсваха поединично и на малки групи първите бегълци, обърнали гръб на поразяващата конска вълна. Лицето на Бърдоква потъмня. Той извърна глава на север и прикова неспокойно погледа си към ниската падина зад могилите, където беше оставил Радул с дружината му. Защо ли се бавеше още и не виждаше ли какво става? Ала ето че се показа и той. Слава богу! Изведнъж, сякаш израснала от самата земя, четиристотната подгорска конница стъпи на открито и лудо препусна към огнището на боя.

Бърдоква въздъхна облекчително, разтърси глава и полетя със своя жребец също натам. При стана, върху самия пояс на колите, една дружина водеше вече бой с останалите през нощта без коне татари.

Касим бег беше там. Блед и изнурен, той се движеше като сянка между защитниците на островърхите шатри и едногодишната плячка на ордата. В общия шум, сред викове и тревога, той бърбореше някакви насърчителни думи, които не достигаха дори до ушите на придружаващия го като вярно куче Мурза, Въпреки рязката телесна разлика, тия двама хора сега си приличаха един на друг, белязани с печата на отчаянието.

— Мурза! — продума Касим бег, като обходи с безнадежден поглед настръхналото поле и го спря в една точка. — Гледай там! Познаваш ли онзи орел, дето се пуска от хълма?… Не е ли това твоят приятел Кордокюбас?

Треперещ, Мурза се обърна по посоката, която му посочи с ръка Касим бег, и кимна съкрушено глава:

— Той е…

Без да сваля погледа си оттам, като захласнат, Касим бег сложи ръката си върху хилавото рамо на татарина, сякаш да се опре, и едва чуто промълви:

— И днешният ден е негов!.

Високо над кръгозора аленееха пламъците на утринната заря.

— ЗАЩО НЕ?

Й до денднешен хълмовете, при които дружините на Бърдоква разбиха и Касимбеговата орда, стоят непокътнати от времето като неразрушими исполински паметници на един безсмъртен подвиг, Прости орачи и пастири наричат още този тих край „Татарски могили“, без да знаят откъде иде през вековете това неприветливо име.

През цялото лято и есента на хиляда двеста седемдесет седмата година дружините не спряха и не отдъхнаха нито ден. Веднага след тежката битка при метилите, където плениха Касим бег с една малка част от хората му. Те бяха принудени да търсят и догонват други остатъци на татарски шайки, които бяха закъснели в своето отстъпление, все още се срещаха ту-тук, ту-там, по цялата Тракия. Макар и намаляла, тревогата между населението от тяхното внезапно появяване по села, паланки и градове не беше още преминала. В своя разгром и предсмъртен страх тия разбойнишки остатъци извършваха последните си и светкавични набези за плячка и храна с една още по-дива жестокост, която нямаше равна на себе си. Във всеки мирен овчар или орач, в беззащитните жени и деца по селищата те виждаха своя дебнещ враг и ги избиваха немилостиво, за да изчезнат още същия, ден със своите, пъргави коне от мястото на най-новото си, престъпление. Новите пожарища бяха отплатата им за разгрома. Случваше се още да пламват цели села и паланки на Тракия.