Жан-Пиер Вернан - Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

През това време Зевс на Крит пораства и възмъжава. Когато достига зрелост, взема решение да накара Кронос да се отплати за престъпленията си спрямо собствените си деца, а също и спрямо баща си Уран, когото е осакатил ужасно. Как обаче да го стори? Зевс е сам. Той иска Кронос да избълва, да повърне върволицата деца, които държи в корема си. Той ще постигне целта си отново чрез хитрина, която гърците наричат metis , т.е. този вид ум, който умее да съгласува предварително всякакви ходове, за да измами човека насреща. Хитрината на Зевс е да накара Кронос да изпие един pharmakon , билка, която му представя за вълшебна, а всъщност е средство за повръщане. Щом Кронос я поглъща, той започва да повръща първо камъка, после Хестия, която се появява първа, след това всичките богове и богини в обратен ред на възрастта им. На дъното се намира най-възрастният, а най-младата идва веднага след камъка. Кронос по свой начин повтаря раждането на всичките родени от Рея деца, като ги изхвърля навън.

И тъй, ето една група богове и богини, които се нареждат до Зевс. Тогава започва онова, което можем да наречем война на боговете, т.е. сблъсъкът им в един конфликт, който дълго време остава без превес на някоя от страните и продължава около десет „големи години“, т.е. много хилядолетия, защото голямата година е равна на сто години, а може би и на хиляда.

На едната страна, около Кронос, се групират останалите божества титани, а на другата, около Зевс, застават Кронидите или олимпийците. Всяка страна си установява позиция, лагер на върха на планина, и се бият в течение на дълго време, без победата явно да се очертае на едната от двете страни. Така че театърът на света сега не е само разгърнат, но и завзет, разкъсван от безкрайната война между първото поколение богове и децата им. Тук отново се намесва хитрината. В тази странна битка между божествени сили има много отклонения. Сигурното е, че победата ще бъде в ръцете на този лагер, който ще има на своя страна не само грубата сила, но и гъвкавия ум. Определяща роля в тази неопределена битка играят не насилието и силовото превъзходство, а хитроумието и коварството. Затова един герой, който също е наричан титан, въпреки че принадлежи на второто поколение — син е на титана Япет, — Прометей, минава на страната на Зевс и донася на младия бог тъкмо това, което още не му достига: хитрината. Тази metis , изобретателният и подъл ум, позволява преди всичко да се нагласят събитията предварително, тъй че да се случат според желанието на бога.

Гея, тази велика майка, едновременно мрачна и сияйна, няма и изключително словоохотлива, обяснява на Зевс, че за да победи, трябва да се съюзи със същества, близки до титаните, но които не са в лагера на титаните; тя има предвид тримата циклопи и тримата хекатонхейри. Тъй като боговете титани са първични божества, които притежават още грубостта на природните сили, за да победи и подчини силите на безпорядъка, той трябва сам да усвои мощта на безпорядъка. Напълно рационални, напълно подредени същества не биха се справили. Зевс има нужда в лагера си от създания, въплъщаващи мощта на грубото насилие и страстното безредие, което представляват титаните.

Затова Зевс развързва и освобождава циклопите и хекатонхейрите, които оттогава насетне са готови да му помагат. Но конфликтът не се изчерпва с това. За да намери в тях верни съюзници, Зевс трябва не само да им върне свободата на движение, измъквайки ги от затвора на мрака, където са били тикнати от Кронос, но трябва също и да им даде увереност, че ако се бият на негова страна, ще получат право на нектар и амброзия, т.е. на храната на безсмъртието.

Тук отново възниква темата за храната, която вече е изиграла важна роля: Кронос е изгълтал децата си с бесен апетит и е направил от тях своя храна; той толкова се стреми да си натъпче корема, че когато вместо бебе му поднасят камък, поглъща и него. Хекатонхейрите и циклопите, които са от поколението на титаните, са превърнати от Зевс в истински олимпийци, понеже той им е дал привилегията на храната на безсмъртието. Защото характерното за олимпийските богове е това, че противно на животните, хранещи се с каквото им падне, противно на хората, ядящи хляб, вино и месо на ритуално заклани животни, боговете не се хранят, или поточно консумират храна на безсмъртието, свързана с вътрешната им жизненост, която за разлика от човешката не се изчерпва никога и не познава умората. Хората, след като направят някакво усилие, огладняват и ожадняват. Те трябва наново да си заредят батериите. Боговете нямат тази постоянна грижа. Напротив, тяхното съществуване е непрекъснато. Нектарът и амброзията, поднесени на хекатонхейрите и циклопите, е потвърждение, че те наистина принадлежат на света на боговете, в пълния смисъл на думата. От една страна тънката хитрина, от друга — грубата сила, насилие и развихряне на безредието, обърнати чрез циклопите и хекатонхейрите срещу титаните, които го въплъщават. В крайна сметка след десет големи години битка с променлив успех везната се накланя в полза на тези, които се наричат олимпийци, защото водят битката от върха на Олимп.