Айрис Йохансен - Издирването

— Ще го имам предвид. — Лоугън се изтегна на своята постелка и затвори очи.

Смърт.

Гейлън бе прав. Изминало бе доста време за Лоугън, но не се поколеба ни за миг. Винаги бе вярвал в принципа „око за око“. Примитивно, но справедливо.

Руджак разбираше тази философия. Бе чакал почти петнадесет години, за да пипне Лоугън, и сега бе там някъде, с потекли лиги.

Лоугън мислено бе прехвърлил вероятните мишени. Коя щеше да е следващата, която врагът му щеше да избере?

Майната му. Нямаше смисъл да се тревожи за бъдещи мишени, докато не освободят Басет, а разполагаше със Сара, Монти, Гейлън и екипа му, за да помогнат в тази работа.

А залог седем на десет не беше чак толкова зле.

Седем към десет.

Сара се взираше в мрака, когато чу Лоугън да си ляга срещу нея. Шансовете бяха добри, по-добри, отколкото онези, срещу които се бе изправяла в множество ситуации в живота си. А вероятността тя и Монти да оцелеят трябваше да е още по-голяма, защото ролята им приключваше в момента, в който откриеха лагера на Руджак. Нямаше да участва в нападението и дори Лоугън и Гейлън да бъдеха заловени и убити, тя и Монти притежаваха познанията и опита да оцелеят сами в джунглата.

Господи, колко безсърдечна беше!

Не, не беше. Имаше пълното право да пази живота си и този на Монти, без да изпитва чувство на вина. Харесваше Гейлън, но той трябваше да свърши определена работа и очевидно бе наемник, на когото плащат добре, за да поема рисковете. Що се отнася до Лоугън, той ги бе оплел в тази паяжина. Дори мотивът му — да спасят служителя му, да бе израз на състрадание, методите му определено не бяха. Не, тя бе сама и трябваше да се съобразява с това.

Монти изскимтя и положи глава на ръката й, усетил напрежението й. Посегна да го погали и да го усмири. Не, не бе сама. Не и докато имаше Монти.

— Заспивай, момче.

Изплашена?

Беше изплашена. Още от мига, в който бе зърнала изгорелия изследователски център. Предчувствие?

Не, по дяволите. Въображение.

Но Монти не вярваше, не и след като усещаше напрежението в мускулите й.

Нежно погали шията му.

— Малко, но няма нищо.

Той се отпусна. Монти познаваше страха и знаеше, че понякога трябва да продължиш, макар да се боиш. Веднъж бе пропълзял в един тунел в срутен покрит паркинг, след като бе надушил жертва. Сара го бе последвала и зад тях се бе сринала някаква шахта. Нямаше връщане назад, а напред не ги очакваше друго, освен мрак и страх. Усети как Монти трепери до нея и сякаш подушваше неговата и собствената си уплаха. Можеше да не помръдне от там, но пропълзя по корем през дългия тунел, водейки я, докато видя светлината напред.

Ако оцеляха в този кошмар, можеха да оцелеят при всякакви обстоятелства.

А залог от седем срещу десет не бе никак зле.

— Събуди се. Време е да тръгваме.

Сара отвори очи и видя лицето на Лоугън надвесено над нея.

— Добре. — Седна и отметна одеялото си. — Монти!

Кучето се протегна и изприпка до най-близкото дърво, за да направи сутрешния си тоалет.

— Ето ти раницата. — Лоугън я пусна до нея. — Взех няколко бутилки от водата и ги сложих в моята. Нямах място за повече.

— Не ми е нужна помощта ти. Можех да се справя.

— Не се правя на кавалер. — Той се усмихна, но думите му прозвучаха твърдо. — Не мога да позволя да изоставаш на опашката.

Тя си сложи раницата.

— Няма да изоставам. Тревожи се за това как ще издържиш на крачката ми. Разходката през джунглата ще бъде малко по-трудна от играта на тенис в някой от луксозните ти кънтри клубове. — Огледа се наоколо и внезапно осъзна че са останали само двамата на сечището. — Къде е Гейлън?

— Тръгна напред.

— Защо?

— За да се погрижи за някои неща. Имаме сведения, че Руджак може да ни е заложил лагер капан на около десет мили в посока запад. Гейлън ще се присъедини към нас по-късно.

— А ние в каква посока поемаме?

— На изток. — Той угаси огъня. — Към обед трябва да стигнем зоната за претърсване. След това всичко зависи от теб и Монти.

— Да. Имаш ли някаква вещ на Басет?

— Маргарет ми изпрати експресно една стара бейзболна шапка, която е оставил в шкафчето си в центъра в Силикон Вали. Но не се е прибирал вкъщи от шест месеца. Ще бъде ли достатъчно силна миризмата все още?

— Вероятно. Но Касълтън не можеше ли да ти предостави някоя от тукашните му вещи?

— Не. — Лоугън се извърна. — Нямаше такава възможност.

— Защо нямаше…

— Монти храни ли се толкова рано?