Айрис Йохансен - Богатият варварин

БЕЛАЖО, ТАМРОВИЯ

Април, 1797

Нима щеше да умре?

Тес чувстваше, че с всяка измината секунда потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в тресавището. Калта бе стигнала почти до раменете й и продължаваше да пълзи нагоре. Господи, как не искаше да умре, да потъне в тази мръсна тиня и никога повече да не изплува!

Всичко стана толкова бързо…

Аполон изскимтя и за сетен път се опита да се пребори с невидимата сила, която го теглеше надолу.

Не, не биваше да умира. Станеше ли това, Аполон също щеше да загине и всичко щеше да се окаже безсмислено.

Тес притегли кучето към себе си и го погали по издължената муцуна:

— Шшт. Всичко е наред, момчето ми. Ще измисля нещо.

— Интересно какво?

Обзе я опияняваща радост, когато се обърна и видя братовчед си Саша, изправен върху коня си, на няколко метра от нея. Явно днес имаше късмет. Не само че тя и Аполон нямаше да умрат, но можеше и всичко да й се размине. Саша Рубинов беше различен от всички възрастни, които тя познаваше. Макар да беше почти на двадесет и пет, а тя едва на дванадесет, той не се отнасяше пренебрежително към нея и посрещаше лудориите й по-скоро със смях, отколкото с гняв.

— Не мога да се измъкна. Саша. Клонът се счупи и аз…

— Какво, по дяволите, е това?

Към Саша се приближи друг конник и Тес го погледна с нетърпение. Нима не виждаше, че сега не е време за разговори?! Това беше новият приятел на Саша от онази варварска страна отвъд границата. „Златният варварин на Саша“, бе чувала да го нарича баща й и това й се струваше странно, тъй като с този меден загар на лицето, с тези тъмни очи и коси, той по-скоро изглеждаше бронзов, отколкото златен. Тес отново погледна братовчед си и извика:

— Саша, ще ни измъкнеш ли най-после оттук?

Саша се усмихна:

— Ей сега.

После се обърна към мъжа, който беше спрял до него:

— Гален, предполагам, че все още не са те представили на моята млада братовчедка, нали? Шейх Гален Бен Рашид, позволете ми да ви представя Нейно височество Тереза Кристина Мария Рубинов. Искам да ви уверя, че обикновено не е толкова мръсна, колкото сега — той смръщи вежди, докато размишляваше върху твърдението си — Макар че като се замисля за това…

— Саша!

Калта беше стигнала до гърлото й и тя вече с мъка задържаше муцуната на Аполон над гъстата тиня.

— Хайде, стига си ме мъчил!

— Идвам, идвам — каза той, слезе от сивата кобила и започна да се оглежда за клон. — Дано после не забравя да накажа гувернантката ти, братовчедке.

След тези думи отново се обърна към Гален:

— Представяш ли си, вече е на цели дванадесет години, а явно още не може да прочете голямата табела на дървото с надпис „Опасно за живота“.

— Аз мога да чета! — възмутена протестира Тес. — И познавам тази гора по-добре от теб. Всичко стана заради Аполон. Падна в калта и започна така да се мята, че потъна още повече. Тогава аз му протегнах клончето от онова дърво и…

— А защо ти трябваше да тръгваш след него? — въздъхна Саша, като вдигна един клон и го погледна, за да види дали е здрав. — Постъпила си много глупаво, Тес.

— Нима можех да го оставя да умре? — Калта вече беше стигнала почти до брадичката й и тя усети как страхът сковава гърлото й. — Възможно ли ти е все пак… да побързаш?

Саша протегна клона над калното блато, но не я достигна с няколко сантиметра.

— Хайде, ще успееш. Пусни кучето, съвсем бавно тръгни напред и се хвани за клона. Аз ще те изтегля.

Клонът изглеждаше достатъчно здрав, а и тя знаеше колко силен е Саша. Само миг и можеше отново да е в безопасност върху твърдата земя. Погледна с копнеж към спасителния клон.

После поклати глава:

— Не, не мога да оставя Аполон. Ще се размърда и ще потъне Трябва да измислиш нещо друго.

Усмивката изчезна от лицето на Саша:

— Хайде, не бъди глупава, Тес. Няма време. Та той е само едно куче! Ти самата ще потънеш след няколко минути!

Внезапно я обзе паника и сълзи опариха очите й. Значи щеше да умре въпреки всичко.

— НЕ МОГА да го оставя!

Саша започна да проклина.

— Остани на мястото си, без да се движиш.

Тези думи принадлежаха на другия мъж. Гален Бен Рашид съблече елегантната си дреха от тъмносин брокат и я остави върху лъка на седлото. После скочи от коня.

— Опитай се изобщо да не мърдаш, докато не ти кажа.

Той измъкна черните си лъскави ботуши и ги хвърли настрани.

— Нима ще влезеш в блатото заради това упорито хлапе? Не, приятелю, това е мое задължение!