Айрис Йохансен: Четвъртият амулет

Дарлов, Афганистан

— Това е краят. — Джоел Леви отстъпи крачка назад от камиона и въздъхна със задоволство. — А сега, можем ли вече да изчезваме оттук, Емили? Тези облаци никак не ми харесват. Последното, от което имаме нужда, е да попаднем в силна буря и пътуването ни да се превърне в загуба на време.

— Не е загуба на време — каза Емили Хъдсън и дръпна ципа на якето си. Но Джоел беше прав. Температурата бе спаднала значително през последния час, а въздухът щипеше. — Не открихме нещо ново, но онези артефакти си струват. Трябва да ги спасим, защото означават много за този народ и тази страна.

— Запази лекцията си за класа си в университета — каза Джоел. — Аз знам само, че изминахме целия път през планината, за да дойдем в този малък музей, от който като че ли никой не се интересува. И нищо чудно. Повечето от артефактите тук са само на по стотина години.

— А ти искаш да откриеш меча на Александър Велики или нова версия на Библията. — Емили направи гримаса. — И не ти изнасям лекция. Да не ме мислиш за луда? Знам, че ще бъде безнадеждно. Не знам как си получил доктората си. Ти не си учен, а бъдещ Индиана Джоунс.

— Ти просто завиждаш — усмихна се широко Джоел. — Защото също искаш да бъдеш Индиана Джоунс, но ти пречат многото работа с документация и силното чувство за отговорност. Те ти пречат да се радваш на живота. Не е трябвало да приемаш тази работа, Емили.

Тя сви рамене.

— Все някой трябва да я свърши.

— И от ООН не искаха да платят достатъчно на никого другиго, че да си рискува живота. — След което се поправи. — Като теб. След тази работа ще си отида у дома, ще водя заседнал живот и ще започна да пиша мемоарите си.

— Нито един издател няма да ги купи. Та ти си само на двайсет и седем.

— Но остарях през последните пет години, през които работих с теб. Ще полежа известно време, а после Спилбърг ще купи книгата ми и ще я превърне във филм.

— Желая ти късмет.

Джоел непрекъснато заплашваше, че ще напусне, но никога не го правеше. Беше умен и начетен, но прекалено нетърпелив за университетска работа и освен това обичаше да пътува. Работата с Емили със сигурност му осигуряваше достатъчно пътуване. ООН го изпращаше в най-горещите точки по света, за да прави каталози, да потвърждава данни и да премества музейни експонати в специални центрове за съхранение, където се пазеха, докато не станеше безопасно тези културни ценности да се върнат по домовете си. Джоел не само имаше докторска степен по археология и антични предмети, но владееше иврит и няколко други езика от Близкия изток, с което беше незаменим за Емили.

— Но ако се прибереш у дома си, Маги ще те принуди да се ожениш за нея.

Той трепна.

— Може би ще приема още някоя задача, върху която ще работим двамата.

— Това ли е последният товар, Емили? — Ал Търнър подаде глава през прозореца на шофьорското място. — По-добре да тръгнем веднага. Струва ми се, че ще завали сняг.

— Заобиколена съм със синоптици — каза Емили и тръгна обратно към музея. — Да, това е, Ал. Вие с Дон можете да тръгвате. А ние с Джоел ще огледаме за последно, след което ще ви последваме с другия камион.

— Не се бавете — посъветва я Ал. — Повярвай ми, не искате лошото време да ви задържи в планината. Знам, ООН ни увериха, че районът е прочистен от бандити, но са грешали и преди.

Никой не знаеше това по-добре от Емили. Двамата с Джоел едва не бяха взривени в Багдад, след като военните ги бяха уверили, че районът около музея е обезопасен. Джоел се кълнеше, че ООН притискат военните да правят прибързани заключения. Артефактите в онзи музей бяха безценни и от ООН не искаха да бъдат повредени в резултат на враждебни действия. Това щеше да бъде неудобно .

Но в музея бе поставена умело замаскирана бомба и не само че имаше изгубени съкровища, но Емили се озова във военната болница в Германия със сътресение на мозъка. Сега, също като Джоел, тя не вярваше на никакви доклади за мир в района.

— Досега всичко бе спокойно. А и току-що ми се обадиха, че военният ни ескорт почти е пристигнал.

Ал смръщи вежди.

— Трябваше да са тук преди часове. Трябваше да се срещнат с нас още преди да сме влезли в зоната.

— И аз така им казах. Но спрели, за да отстранят мина в едно от близките села. Вероятно ще ги срещнеш недалеч. — Махна с ръка. — Тръгвай, Ал. Ще се видим в Кабул.

Загледа как камионът се спуска по хълма, а после вдигна поглед към планината Хинду Куш на север. Великолепна планина, по чиито стръмни пътеки са минавали Александър Македонски, руски нашественици и местни разбойници. Върховете й винаги изглеждаха заплашителни, но с тези буреносни облаци, кръжащи над тях, наистина не предвещаваха нищо добро. Обърна се към Джоел.