Айрис Йохансен - Четвъртият амулет

— Не ме докосвай. — Навлажни устни. — Казах ти, че нямам онова, което търсиш. Надникна ли в мазето на музея?

— Да, претърсихме го веднага. Сред инструментите, а те всички бяха руско производство, нямаше чук. — Ръката му се сключи още по-силно около гърлото й. — Липса, която бие на очи, не мислиш ли?

— Реших, че са градински инструменти. Изглеждаха използвани. Нямаше нищо ценно в музея. Сигурно грешиш.

— Възможно е. Но работодателят ми смята, че чукът е бил там преди твоето пристигане. Каза, че е абсолютно сигурен в това. Което ме задължава и аз да съм абсолютно сигурен. Каза да проверя всяка възможност… щателно.

— Ние не знаем нищо за никакъв чук.

— Ще трябва да ме убедиш. — Приближи се още повече до нея, сините му очи блестяха. — А е много трудно да бъда убеден.

— Използвай детектор на лъжата. Дай ми наркотика на истината.

— Има начини да бъдат излъгани. Аз съм старомоден. Вярвам, че традиционните методи са най-добри. — Гласът му беше тих. — Да ти кажа ли какво ще направя? Ще взема приятеля ти Джоел Леви и ще му причиня такава болка, каквато не можеш да си представиш. Когато решиш, че е понесъл достатъчно, кажи ми онова, което ме интересува.

Паника.

— Какви големи очи имаш — каза Стонтън. — Уплашена си. Да имаш властта да сложиш край на чужда болка, е ужасна отговорност, нали? Кажи ми сега каквото искам да знам и кошмарът няма дори да започне.

— Защо Джоел? — запита тя с дрезгав глас. — Защо не аз?

— И твоят ред ще дойде. Но мисля, че така ще има много по-силен ефект. Освен това, отдавна съм открил, че измъчването на жени има и странични ефекти. По някаква причина, то се смята за отвратително и настройва всички против теб. Изглежда несправедливо, нали? Сексистко. Ако успееш да се освободиш, ще бъда преследван безмилостно. Не, ще ми кажеш къде е, след като няколко дни убеждавам Леви.

— Не мога да ти кажа — извика тя, агонизираща от мъка. — Не знам нищо.

— Почти ти повярвах. Но трябва да съм сигурен. — Изправи се. — Сега ще отида в колибата на Леви. Борг ме чака. Не се опитвай да избягаш. Отвън има охрана, а лагерът на моите приятели бандитите е съвсем наблизо. — Извади мачете от калъфа, препасан през кръста му. — Мисля да започна с пръстите му. Ще чуеш писъците му.

— Не го прави. Няма никакъв смисъл в това. Той не знае нищо. Аз също. Моля те.

— Молиш ме?

— Да — каза тя несигурно. — Не го наранявай.

Той я гледаше втренчено.

— Чувствата ти са така силни. Усещанията също. Каква наслада ще ми достави да те пречупя. Молбите винаги са удовлетворителни, но понякога не са достатъчни. — Тръгна към вратата. — Ако ще проявяваш твърдоглавие, играта скоро ще загрубее. И тогава ще те накарам да гледаш.

— Но ние нищо не знаем!

Мили Боже! Паниката я заля. Беше истински кошмар. Как можеше да го спре? Как би могла да го убеди? Защо копелето не искаше да й повярва? Може би блъфираше. Може би просто искаше да я изплаши.

И тогава чу първия вик.

Две седмици по-късно

Кабул, Афганистан

— Директорът отново се обади — каза Ралф Мур, когато Тед Фъргъсън влезе в хотелската стая. — Искаше да знае защо не може да се свърже с теб на мобилния ти телефон. Казах му, че вероятно има сателитни смущения.

— Добре — отговори Фъргъсън. — Не че той ще повярва, де.

— Трябваше да приемеш обаждането му.

— И какво щях да му кажа? Че все още не можем да намерим Емили Хъдсън и Джоел Леви? Казах му го вчера, а и предния ден. Как, по дяволите, може да очаква ЦРУ да ги открие, след като военните и ООН не могат? Дори да знаехме къде са, нямаше да можем да ги хванем заради проклетите бури. — Смръщи вежди. — Ще извадя късмет, ако имам работа, когато това приключи.

Мур сви рамене.

— Компанията оказва огромен натиск върху Конгреса и медиите. Знаеш го, Фъргъсън.

— Знам само, че все още сме с празни ръце. Защо информаторите ни не могат да ни дадат никакви сведения? Сякаш Хъдсън и Леви са изчезнали от лицето на земята. Ако не са мъртви, защо не получаваме искане за откуп? Всички следи около камиона говорят, че най-вероятно са били нападнати от бандити.

— Вероятно са мъртви.

— В такъв случай ми покажи телата, по дяволите! Нека насъскаме морските тюлени срещу онези, които са извършили това.

— И най-после да се освободиш от отговорността.

Той кимна отсечено.

— Аз се разстройвам и полудявам от гняв, когато отвлекат американски граждани, като всеки друг, но няма да заема мястото на лошите момчета. Трябва или да ги измъкна от Афганистан, или да убедя света, че са мъртви.