Агата Кристи - Четвъртият човек

Каноникът Парфит се задъха. Тичането след влакове не беше работа за мъж на неговата възраст. Първо, фигурата му беше загубила стройния си силует и чувствително се беше засилила тенденцията да не му достига дъх. Тази тенденция сам каноникът винаги обясняваше с достойнство, казвайки: „Сърцето ми, както се досещате!“

Той се отпусна в ъгъла на първокласното купе с въздишка на облекчение. Уютът на затопления вагон беше изключително приятен. Навън валеше сняг. Имаше късмет да си намери ъглово място за това нощно пътуване. А колко неприятно би било обратното. В този влак бе наложително да има спален вагон.

Другите три ъглови места бяха вече заети и като забеляза този факт, каноникът Парфит осъзна, че човекът в най-далечния ъгъл му се усмихва кротко, сякаш го познава. Беше гладко избръснат мъж с озадачена физиономия и коса, започнала да посивява по слепоочията. Професията му толкова отчетливо личеше, че е право, че никой дори за момент не би го сбъркал с нещо друго. Сър Джордж Дюран беше наистина прочут адвокат.

— Е, Парфит — отбеляза добродушно той, — доста потичахте, а?

— Боя се, че това е много лошо за сърцето ми — каза каноникът. — Какво съвпадение да се срещнем, сър Джордж. На север ли сте се запътили?

— Нюкасъл — отвърна лаконично сър Джордж. — Между другото — добави той, — познавате ли се с доктор Камбъл Кларк?

Мъжът седеше от същата страна на купето и каноникът наклони любезно глава.

— Срещнахме се на перона — продължи адвокатът.

Още едно съвпадение.

Парфит огледа с интерес доктор Камбъл Кларк. Неведнъж беше чувал това име. Доктор Кларк беше първокласен лекар и специалист по душевни болести, а последната му книга, „Проблемът на несъзнателното“, беше най-дискутираната книга на годината.

Каноникът Парфит съгледа една масивна четвъртита брада, прями сини очи и червеникава коса, недокосната от сивия цвят, но бързо оредяваща. Получи и впечатлението за една твърде силна личност.

По съвсем естествена асоциация каноникът хвърли поглед и на срещуположното място, почти готов да срещне и там погледа на човек, който го е разпознал, но четвъртият пътник в купето се оказа абсолютно непознат — чужденец, реши каноникът. Беше дребен мургав човечец, твърде незначителен на вид. Свил се в огромния си балтон, той сякаш дълбоко спеше.

— Каноникът Парфит от Брадчестьр? — заинтересува се доктор Камбъл Кларк любезно.

Каноникът показа колко е поласкан. Тези негови „научни проповеди“ бяха постигнали наистина голям успех — особено, откакто ги беше поела пресата. Точно от това имаше нужда църквата — от добър съвременен и напълно актуален материал.

— Прочетох книгата ви с голям интерес, доктор Камбъл Кларк — каза той. — Макар и чисто научна на места и не съвсем за мен.

Намеси се и Дюран.

— Вие какво предпочитате, господине — да говорим или да спим? — попита той. — Веднага ще призная, че страдам от безсъние и поради това аз съм за първото.

— О! Разбира се, във всички случаи — каза каноникът. — Рядко заспивам по време на такива нощни пътешествия, а книгата, която съм си взел, е доста скучна.

— Така или иначе, тук сме се събрали все представителни хора — отбеляза докторът с усмивка. — Църквата, Законът, Медицината.

— Бихме могли да разменим различни мнения, нали? — разсмя се Дюран. — Църквата за духовните възгледи, аз самият за чисто светските и законовите възгледи и вие, докторе, с най-широкия светоглед между нас, който обхваща от чисто патологичното до свръхпсихологичното! Ние тримата можем, според мен, да разговаряме подробно върху всякаква тема.

— Не чак толкова пълно, както си представяте, мисля аз — намеси се доктор Кларк. — Както знаете, съществува и друг възглед, който изпуснахте, а той е твърде важен.

— И какво имате предвид? — заинтересува се адвокатът.

— Гледната точка на Човека от улицата.

— Толкова важна ли е тя? Нима Човекът от улицата не греши винаги?

— О! Почти винаги. Но у него има нещо, което обикновено липсва на всички експерти — личната гледна точка. Както знаете, в крайна сметка никой не може да се откъсне напълно от личните си взаимоотношения. Забелязал съм това в моята професия. На всеки пациент, който идва при мен наистина болен, идват поне пет, без да имат каквото и да било, освен неспособността да живеят щастливо с обитателите на същия дом. Наричат го всякак — от коляното на домашната прислужница до писателски блокаж, но то е все едно и също — раздразнена повърхност, получена в резултат на търканията между две душевности.