Агата Кристи: Четвъртият човек

Едва тогава мъжът стана по-любезен и приветлив. В мое присъствие той извади гривна с рубини и диаманти и я постави на китката на Анет. Когато станах да си вървя, тя ми хвърли тържествуващ поглед и ми прошепна.

„Постигнах го, видя ли? Целият свят е в краката ми.“ Но когато излизах от стаята, я чух да кашля — остра суха кашлица. Знаех какво означава тази кашлица. Беше наследство от туберкулозната й майка.

Видях я след две години. Беше намерила убежище при госпожица Слейтър. Кариерата й бе пропаднала. Боледуваше от прогресираща туберкулоза, за която докторите не даваха никакви надежди.

Ах! Никога няма да забравя това, което видях тогава! Лежеше под някакъв навес в градината. По цял ден и цяла нощ я държаха навън. Страните й бяха хлътнали и зачервени, лъскавите й очи горяха от треската и тя кашляше час по час.

Поздрави ме с някакво отчаяние, което ме стресна. „Така се радвам, че те виждам, Раул. Знаеш ли какво говорят — че можело и да не се оправя. Казват го зад гърба ми, но аз го разбрах. А пред мен постоянно ме успокояват и глезят. Но това не е вярно, Раул, не е вярно! Няма да си позволя да умра. Да умра? При тоя прекрасен живот, който се простира пред мен? Зависи само от силата на волята. Всички големи доктори казват така в днешно време. Аз не съм от слабите, дето се предават. Вече се чувствам несравнимо по-добре, несравнимо по-добре, чуваш ли?“

Тя се надигна на лакът, за да се изкаже, после се отпусна назад, повалена от пристъпа на кашлицата, която раздираше изтощеното й тяло.

„Тази кашлица, но нищо ми няма! — задъхано продължи тя. — А кръвоизливите не ме плашат. Ще изненадам докторите. Най-важното е волята. Помни, Раул, аз ще живея.“

Жалко беше, разбирате ли, много жалко.

В този момент се появи Фелиси Бо с поднос в ръце, с чаша горещо мляко. Подаде го на Анет и я загледа, докато тя пиеше, с изражение, което не можех да проумея. В него се таеше някакво самодоволство.

Анет също улови този поглед. Тя хвърли ядосано чашата, която се разби на парчета.

„Виждаш ли я? Винаги ме гледа така. Радва се, че ще умра! Да, направо злорадства! Тя, дето е здрава и силна. Погледни я, нито един ден не е боледувала, ей тази! И за какво ли? За какво й е това огромно туловище? Какво ще прави с него?“

Фелиси се наведе и събра парчетата от чашата.

„Хич не ме интересува какво разправя — отбеляза тя напевно. — Много важно. Аз съм почтено момиче, такава съм. А тя какво? Съвсем скоро ще види огъня в пъкъла. Аз съм християнка и нищо не казвам.“

„Ти ме мразиш — извика Анет. — Винаги си ме мразила! Ах! Но аз мога да те омагьосам въпреки всичко. Мога да те накарам да правиш това, което искам. Ето виж, ако поискам, ще паднеш на колене на тревата пред мен.“

„Ти си ненормална“ — каза обезпокоена Фелиси.

„Ами да, ще го направиш. Ще го направиш. За да ми доставиш удоволствие. На колене. Аз искам да го сториш, аз, Анет. На колене, Фелиси.“

Дали заради умолителната нотка в гласа или поради някакъв по-дълбок мотив, Фелиси се подчини. Отпусна се бавно на колене, с широко разперени ръце, лицето й бе безизразно и тъпо.

Анет отметна глава назад и се разсмя — все по-силно и по-силно.

„Погледни я само, с това глуповато лице! Колко е смешна. Сега можеш да станеш, Фелиси, благодаря ти! Няма какво да ми се мръщиш. Аз съм твоята господарка. И трябва да правиш каквото ти кажа.“

Тя се излегна изтощена на възглавниците. Фелиси вдигна подноса и бавно си тръгна. По едно време ни погледна през рамо и затаената омраза в очите й ме смути.

Не съм бил там, когато Анет е починала. Но, както изглежда, е било ужасно. Беше се вкопчила в живота. Борила се срещу смъртта като безумна. И през цялото време задъхано повтаряла: „Няма да умра чувате ли ме? Няма да умра. Ще живея ще живея.“

Всичко това ми разказа госпожица Слейтър, когато я посетих след шест месеца.

„Клетият ми Раул — обърна се тя мило към мен. Ти я обичаше, нали?“

„Винаги, винаги. Но с какво можех да й помогна? Да не говорим за това. Тя е мъртва толкова блестяща, така кипяща от живот.“

Госпожица Слейтър беше състрадателна жена. Заговори за други неща. Много се тревожела за Фелиси, така ми каза. Момичето получило някаква особена нервна криза и оттогава се държало много странно.

„И знаеш ли какво — каза ми госпожица Слейтър нерешително. — Учи се да свири на пиано.“

За пръв път го чувах и останах много изненадан. Фелиси — да се учи да свири на пиано! Можех да се закълна, че момичето не може да различава дори нотите.