Айрис Йохансен: Четвъртият амулет

— Скоро ще го видят — каза Борг. — Трябва да сме готови.

— Готов съм — отговори Стонтън. — Винаги съм готов. — Остави бинокъла. — Престани да се тревожиш, Борг.

— Не можем повече да задържаме ескорта. Ще се стоварят отгоре ни след трийсет минути.

— Трийсет минути могат да бъдат и много време. Всичко ще бъде наред.

— Разбира се. — Борг стисна по-силно карабината. Във вените на Стонтън не течеше кръв, а леденостудена вода. Бе винаги спокоен и сигурен. — Мислиш ли, че онова, което ни интересува, е в камиона?

— Надявам се. — Усмихна се. — За нея ще е много по-лесно, ако е там.

— За Бога, няма ли да изключиш Брус Спрингстийн? — запита Джоел. — Слушаш го непрекъснато. Имам нужда да си почина от него.

— Никога не си доволен. — Започна да търси из мобилния си телефон. — Мислех, че ще оцениш разликата между него и „Казабланка“. „Роден в Америка“ определено е далеч от сантименталността.

— Той има и сантиментални песни. „Танцувай в мрака“ е малко… Какво, по дяволите?! — Натисна рязко спирачките. — Това е камионът на Ал!

Емили ококори очи от ужас.

— Мили Боже!

Камионът беше прекатурен и артефактите бяха разпилени по покритото с чакъл шосе и в канавките.

— Не виждам нито Ал, нито Дон. — Джоел отвори вратата.

— Къде са, по дяволите?

— Не! — Емили го сграбчи за ръката. — Не слизай от камиона. Да се измъкнем оттук.

— Няма начин. Трябва да открия…

— Знаеш как трябва да постъпим, когато попаднем в необичайна ситуация. Ще се върнем, щом се срещнем с ескорта. Възможно е това да е капан.

— Но може и да са проклетите бандити или талибани. Ако хората ни са ранени, могат да умрат от загуба на кръв, преди да стигнем до тях. — Взе пистолета си от жабката и скочи на земята. — Остани тук. Аз ще огледам. — Закрачи към преобърнатия камион. — Извикай помощ.

Щом бе решил да провери, тя нямаше да го остави сам. Грабна „Глок“-а си и също скочи на земята.

— Внимавай, по дяволите! Недей да… — Спря рязко, като видя кръвта.

Тънка червена струйка се процеждаше от ремаркето на камиона.

Тя забрави, че трябва да внимават. Заобиколи камиона още преди Джоел да е успял да реагира.

— Господи! — прошепна.

Ал лежеше, сгърчен, до канавката. Главата му бе почти откъсната от трупа от серия куршуми. Половината тяло на Дон бе под камиона — изглеждаше така, сякаш се е опитал да избяга. Не беше успял. Гърдите му бяха надупчени от куршуми.

— Касапи! — каза Джоел с пресипнал глас. — Не са имали никакъв шанс.

Емили откъсна поглед от телата. Телата. Толкова безлична дума. Това тук бяха нейни приятели.

— Не можем да направим нищо за тях. Трябва да изчезваме оттук.

Той не помръдна.

— Кучи синове!

Емили го сграбчи за ръката.

— Трябва да тръгваме. Сега. Може още да са…

— И са. — Тя се обърна рязко и видя висок мъж с руса коса да крачи към нея. Носеше, някак небрежно и отпуснато, автомата си АК-47. — Не вдигайте оръжието си. Моето може да ви среже на две, преди някой от вас да е натиснал спусъка.

— Ти ли ги уби? — Тя го гледаше с объркване и ужас. — Защо? Ако си искал нещо от камиона, щяха да ти го дадат. От нас не се изисква да се борим, за да защитим артефактите.

— Но, любима, имах нужда от развлечение. — Вдигна високо русите си вежди. — Как иначе можех да бъда сигурен, че съм привлякъл вниманието ти?

Говореше спокойно, небрежно дори, със слаб австралийски акцент. Но за разлика от гласа му, думите му бяха вледеняващи.

— Оставете оръжията си на земята. Много бавно.

Емили се поколеба.

— Подчини се, Джоел. — Тя остави оръжието си първа.

Джоел не помръдна за секунда, след това неохотно се подчини.

— Много умно. — Австралиецът поднесе пръсти към устата си и свирна пронизително. — Време е да проверим товара ви. Стойте неподвижно и може би ще живеете още малко.

— Копеле! — възкликна Джоел. — Убил си ги съвсем хладнокръвно.

— Разбира се. Винаги е по-добре да запазиш спокойствие, когато става въпрос за насилие. — Погледна шестимата мъже, които тъкмо слизаха по хълма. — По-бързо, Борг. Искам да знам в следващите пет минути. — Обърна се отново към Джоел. — Ако беше малко по-спокоен, можеше и да те изгубим. Видях, че дамата се опитваше да те накара да останеш в камиона. Ако бяхте по-малко емоционално ангажирани, щяхте…

— Вината не бе негова — прекъсна го Емили. — Аз вероятно бих направила същото.

— Защитаваш го дори при тези обстоятелства? Сигурно сте много добри приятели. Не мога да ти кажа колко щастлив ме прави това.