Айрис Йохансен - Издирването

— Тогава ще се опитаме да се измъкнем от джунглата, преди да ни е проследил.

Имаше твърде много възможности за провал. Не й харесваше.

— И на мен не ми харесва. — Бе отгатнал мисълта й по изражението. — Но това е най-добрата ни възможност. — Лоугън стана. — Монти получи петнадесетте си минути. Да вървим.

Сара се изправи бавно и погледна към слънцето. Седем, може би осем часа до смрачаване.

— Готова ли си?

— Да. — Вдигна раницата си и закопча колана около кръста си, без да поглежда Лоугън.

Монти замръзна, приковал очи в колана. После скочи на крака.

— Време е да се залавяме за работа. — Извади шапката на Басет и му подаде да я подуши. — Намери!

Той се завъртя и се втурна да бяга.

— Няма ли да го загубим? — попита Лоугън.

— Не, ще се връща от време на време. Когато долови миризмата, ще му сложа повода и ще тичам с него.

— Страх те е, че ще се превъзбуди и няма да се върне ли?

— Не. — Вгледа се в посоката, в която бе поел Монти. — Боя се, че някой кучи син ще го застреля и няма да съм там да го предпазя.

Два часа по-късно животното все още не бе уловило миризмата.

— Мисля, че се въртим в кръг — заяви намръщено Лоугън.

— Възможно е. — Сара се провря през стена от палми. — Но Монти си знае работата.

— Нима? Дори не души земята.

Хвърли му раздразнен поглед през рамо.

— Души въздуха. Не е нужно винаги да държи носа си до земята. Душенето на въздуха е много по-точно в случаи като този. Вдига нос високо и го върти наляво-надясно, докато улови широкия край на конуса.

— Конуса?

— Миризмата на Басет се разнася по вятъра във вид на конус. По-тесният край на конуса е разположен около тялото му, а с увеличаване на разстоянието се разнася в обширна област. Монти ще намери широкия му край и ще се движи напред-назад, докато той се стеснява и ще го отведе до Басет. Сигурен ли си, че са в лагер и не се движат?

— Така е казал на Гейлън източникът ми. Има ли значение?

— Разбира се, че има — сряза го тя. — Дори да хване миризмата, може да я загуби отново и да се налага да започне отначало.

— Съжалявам. Просто питах. Всичко това е ново за мен.

За повечето хора бе новост и не би му се сопнала така, ако не бе толкова отчаяна. Не бе необичайно едно издирване да продължи толкова дълго, но се усещаше, че наднича зад всяко дърво, страхувайки се да остави Монти да се изгуби от погледа й. Господи, как й се искаше да е свършило!

— Ще ми се развикаш ли пак, ако те попитам колко дълго може да продължи?

— Монти не може да се съобразява с твоя график. Ще отнеме толкова, колкото е нужно. Старае се изключително, по дяволите!

— Зная — отвърна тихо той. — Има ли нещо, с което мога да помогна?

Сара си пое дълбоко въздух.

— Не, никой от нас не може да стори нищо. Всичко зависи от Монти. Имаме късмет, че е толкова топло. Тялото на Басет ще произвежда по-силна миризма.

— В момента не се чувствам късметлия — намръщи се той.

Тя също. Чувстваше се така изнервена и й бе толкова горещо, че не можеше да диша.

„Намери го, Монти. Намери го и да си вървим у дома“.

След повече от час Сара чу Монти да лае. Обзе я облекчение.

— Слава богу!

— Открил ли е нещо? — попита Лоугън.

— Така мисля. Научих го да не лае, докато не попадне на миризмата. Ако се върне да ме повика, ще сме сигурни, че е…

Кучето изтича към нея, лаейки бясно и размахвайки опашка от вълнение.

— Намерил я е. — Тя извади повода му от раницата си и го закопча за нашийника му. — Хайде!

— Можеш ли да го накараш да спре да лае? Не искаме да вдигнем тревога…

— Прави го само за да ми даде сигнал, когато издирва нещо. Ако съм с него, това няма да е нужно. — Втурна се в забързан тръс, за да изравни крачка с Монти. — Живо, Лоугън, не можем да те чакаме.

„Господи, колко е издръжлива!“, помисли си Лоугън.

Сара почти бягаше пред него, извиваше се, провираше се през храсталаците, от време на време спираше, за да остави Монти да подуши въздуха, преди да потегли отново. Трябва да бе уморена колкото него, но продължаваше с тази скорост повече от час. През последните десет минути крачката й се бе ускорила и нетърпеливостта на Монти се бе засилила.

Самият Лоугън се задъхваше, а виждаше гърдите на Сара да се повдигат и спускат, докато се опитва да вкара горещия, тежък въздух в дробовете си. Вземаше разстоянието със същата бързина и концентрация като кучето си.

После намали и спря.

Лоугън замръзна на мястото си, когато му направи знак. Кучето мълчеше, но се дърпаше нетърпеливо, неистово. Сара постави ръка на главата му и той моментално се успокои. После се обърна и тръгна към Лоугън.