Айрис Йохансен - Издирването

— Ще се обадя да ни вземат. — Размаха ръка и подвикна на хората си: — Изтегляме се!

— Кажи на пилота да отиде до поляната — нареди Лоугън. — Трябва да тичаме обратно натам.

— Вземи Басет и се махай от тук. Ще бъдем точно зад теб. Не е…

Ротори. Силни. Близки.

Сърцето й подскочи. Не виждаше хеликоптера през палмите, но трябва да беше близо и с всяка минута се приближаваше все повече.

Лоугън я хвана за ръката.

— Бягай! Аз ще взема Басет.

Нямаше нужда от второ напомняне.

— Монти!

Клоните я шибаха през лицето, докато си проправяше път през джунглата, съпътствана от кучето.

Хеликоптерът прелетя над нея, почти над палатките.

Куршуми.

Стреляха по лагера.

Лоугън и Басет вече бяха до нея.

Още изстрели от въздуха.

Гейлън и хората му бяха зад тях, после ги подминаха, тичайки към поляната.

Нямаше и миля разстояние, но изглеждаше хилядократно повече.

Дробовете я боляха, когато се опитваше да си поеме дъх. Господи, как се страхуваше! Трябваше да престане. Страхът бе винаги враг. И преди се бе бояла и бе оцелявала. Щеше да оцелее и сега.

Поляната бе пред тях. Щеше ли да ги чака вертолетът?

Той се приземяваше, когато изскочиха от джунглата. Наемниците дори не изчакаха да докосне земята, а отвориха вратата и скочиха в него. Гейлън застана до вратата, махайки на останалите да влязат, после се качи и самият той.

Басет стигна до хеликоптера и той го издърпа вътре.

— Лоугън! — извика Гейлън. — Побързай! Качвай се, по дяволите! Трябва да са ни забелязали. Чувам ги да се приближават.

— Аз също. — Лоугън се взираше в небето. — Качи Сара и кучето!

Тя хвърли поглед през рамо и видя вертолетът на Руджак да се носи ниско и бързо към тях.

— Побързай! — Гейлън й подаде ръка.

— Монти! — извика тя и ритрийвърът скочи вътре с нея.

Куршуми обсипаха поляната от хеликоптера на Руджак.

Лоугън се отдръпна от машината, вдигна оръжието си и пусна откос към приближаващата машина.

Още един откос.

— Лоугън! — извика Гейлън.

Той се свлече, а от бедрото му потече кръв.

— Махай се оттук, Гейлън!

— Как не! — Изскочи от хеликоптера.

Но ритрийвърът го бе изпреварил и вече тичаше към ранения.

— Монти! — изпищя Сара.

Кучето започна да го дърпа за ризата, опитвайки се да го премести.

Сара скочи навън.

Още куршуми.

Монти. Неподвижен. Облян в кръв.

— Не! — Сара падна на колене до кучето. Все още дишаше. Слава богу!

— Връщай се в хеликоптера! — Гейлън бе клекнал до нея. — Аз ще се погрижа за Лоугън.

— Никога няма да остави Монти. Качи първо него, Гейлън — каза Лоугън. — Дявол да го вземе, качи първо кучето!

— Кучето е мое. Аз ще… — Сара млъкна, когато той вдигна Монти.

— Върви да се погрижиш за кучето си — нареди й Лоугън. — Гейлън ще…

— Млъкни! — Вдигна го с пожарникарска хватка и с усилие се изправи. Господи, колко е тежък! Три стъпки и го довлече до хеликоптера. — Издигайте се!

Още изстрели.

Ами ако улучеха резервоара?

— Ответен огън! — нареди Гейлън.

Сара смътно осъзнаваше, че хората му стрелят, докато прегръщаше Монти. Той отвори очи и близна ръката й. Хеликоптерът се издигна и се отправи на север, като за малко не докосна дърветата.

О, господи, Руджак бе точно зад тях!

После изведнъж изчезна.

— Улучих го. — Погледът на Гейлън следеше хеликоптера на Руджак, който бавно и спираловидно падаше към земята. — Трябва да сме засегнали нещо важно. Опитва се да се върне на поляната, за да се приземи. Надявам се да се надене на някоя палма. Жалко, че използвахме последната си ракета в лагера. — Обърна се към Лоугън. — Винаги си ми носил неприятности. Някой да ми подаде аптечката за първа помощ и ще се опитам да спра кръвта.

— Как е… кучето? — прошепна Лоугън.

— В момента се грижа за него. — Сара притискаше компрес към раната на Монти. — Мисля, че ще се оправи. Куршумът само го е одраскал по плешката и не кърви много. — Погледна Гейлън. — Нужна ли ти е помощ в грижите за Лоугън? Обучена съм.

Лоугън се опита да се усмихне.

— Да, завършила е ветеринарно училище. Може в същото време да ме отърве и от бълхите.

Тя не му обърна внимание и заговори на приятеля му.

— Обучена съм и в оказване на първа помощ.

— Гейлън може да се справи — обади се Лоугън. — Просто се увери, че… кучето е добре. Зная, че ще отговарям, ако нещо му се случи.

— Прав си. — Чувстваше се ядосана и изплашена, и виновна, че Монти бе ранен. Беше го изложила на опасност. Несъмнено основната вина бе на Лоугън, но той бе наредил на Гейлън да спаси първо кучето, въпреки че собственият му живот бе застрашен. — Ще се погрижа за него. Ти се тревожи за себе си.