Айрис Йохансен - Издирването

— Трябва да се връщам в града и да уредя последните детайли по преместването на хората ни от болницата. Благодаря за яденето. Наистина беше вкусно.

Гейлън се намръщи.

— С похвали не се мият чинии.

Лоугън също стана.

— Ще те изпратя до колата. Искам да направиш нещо за мен.

— Разбира се. — Касълтън се обърна към Сара. — Пазете се. Успех.

— Благодаря.

Наблюдаваше ги как се отдалечават през поляната и навлизат сред дърветата, после се изправи и започна да отсервира чиниите.

— Седни и пийни още една чаша кафе — предложи Гейлън. — Просто се шегувах.

— А аз не. Така е справедливо.

— Вярно. Но ти трябва да подстрижеш кучето. — Кимна към Монти. — Доста работа ще падне при всичката тази златиста козина. Искам да се наспиш тази нощ.

— Няма да ми отнеме толкова много време. Монти е много послушен.

— Подстрижи кучето — заяви твърдо той и взе чиниите от ръцете й. — Може да счупиш финия ми порцелан.

— Това е пластмаса.

— О, значи забеляза? В каталога се кълняха, че никой не би могъл да направи разлика.

— Подвели са те, Гейлън — усмихна се тя.

— Все така става. Да ти донеса ли ножицата? В раницата е, заедно с другите ти провизии.

Нямаше да спечели спора. Въпреки непринуденото му държане, очевидно имаше желязна воля.

— Сама ще си ги взема.

— Доста дълъг списък си дала на Лоугън.

Тя коленичи и зарови в раницата.

— Наложи се да тръгна без екипировка. Набави ли всичката вода? Не мога да позволя Монти да се разболее.

— Значи водата е за него?

— Повечето. Мога да мина и с по-малко от него. — Седна до кучето. — Хайде, момче. Да махнем тази козина от теб.

Той въздъхна и легна по корем.

Гейлън се засмя.

— Права си, послушен е. Добро куче.

— Имаш ли някакви любимци?

Той поклати глава.

— Твърде много се местя. Едно време имах папагал, но го подарих. Беше агресивен, а самолюбието ми не можеше да го понесе. Виж, твоят Монти никога не би проявил агресия.

— Не разчитай на това.

— Е, не в буквален смисъл. Може и да вдигне крак на нещо, което не бива.

Тя кимна.

— Винаги показва недоволството си.

— Но явно сте добри другари. Откога го имаш?

— От четири години. Беше на една, когато го видях в школата на ATF. — Усмихна се при спомена. — Току-що бе пропаднал в училището за кучета водачи и те го бяха взели.

— „Пропаднал“?

— Не защото не е достатъчно умен — защити го Сара. — Просто се разсейвал, а това може да е опасно.

— Липса на концентрация?

— Заради носа му. Беше още малко кутре, а обонянието му бе може би най-силното, на което се бяха натъквали. А след като непрекъснато го засипват различни миризми, естествено е да се разсее.

Той вдигна ръце.

— Не исках да обидя кучето ти. Много уважавам тези животни. Виждал съм как работят при бойни условия и бих предпочел да имам такъв партньор, отколкото някой двукрак.

— Съжалявам. Прекалих. Обърни се, Монти. — Започна да стриже корема му. — Имаш акцент. Англичанин ли си?

— Роден съм и съм израсъл в Ливърпул.

— Лоугън каза, че сте се срещнали в Япония преди години.

Той кимна.

— Тогава и двамата бяхме млади и зелени. Е, по-млади и зелени. Бях твърд като камък, а и той не беше особено мекушав; дори преди Чен Ли да почине.

— Чен Ли?

— Съпругата му. Почина от левкемия няколко години след като се запознах с него. Смъртта й не бе лека и на Лоугън също не му беше лесно. Беше луд по нея.

Лични проблеми. Да, това би трябвало да се нарече личен проблем. Прииска й се да не бе задала въпроса, довел до това откровение. Значи бе преживял трагедия. Животът бе пълен с удари. Нямаше да изпитва съчувствие към него, по дяволите!

— Сигурна съм, че е успял да го превъзмогне.

— О, да, успя. — Гейлън приключи с миенето на последната чиния. — За известно време това го подлуди, но после белезите зараснаха и се оправи. Около година се щурахме из Пасифика, преди да се върне в Токио.

— Тогава ли си го накарал да яде ларвите?

Той се усмихна.

— Не, беше по-късно. След като болката се попритъпи. Щеше да ми счупи врата, ако се бях опитал да го направя в годината след смъртта на Чен Ли. — Погледна Монти възхитено. — Прилича на голяма жълта мечка без всичката тази козина.

— Поне така ще му е по-хладно. — Седна на пети и започна да събира остриганата козина от земята.

Чудя се къде ли е Лоугън. Забави се повече, отколкото очаквах.

— Може да е отишъл до развалините, след като е изпратил Касълтън. — Той се намръщи. — Неприятна работа. Сигурно са били лесна мишена за Руджак.