Айрис Йохансен - Издирването

Е, нямаше вероятност да разбере. Беше предпазлива, а той твърдо се бе установил във вражеския лагер. Какво пък! Нямаше значение. Не бе нужно да я опознава. По-добре да не го прави. Отдавна бе научил, че е опасно да се сближаваш с хора в опасни ситуации. Беше прекалено болезнено, ако ги загубиш.

Чен Ли.

Запрати мисълта обратно в мрака, където й бе мястото. Тогава беше млад и много по-неопитен. Не беше нужно настоящата ситуация да свърши като онази. Сара Патрик не бе Чен Ли.

Можеше да я опази жива.

САНТО КАМАРО

— Това е Сара Патрик — представи я Лоугън на Касълтън на летището. — Рон Касълтън. Работи за мен.

— Като всички нас — промърмори тя. Направи жест и Монти скочи в колата. — Приятно ми е, господин Касълтън. Това е Монти. Нямам здравни документи за него. Ще имаме ли някакви неприятности с властите?

Той зяпаше ококорен кучето.

— Какво става тук? Ако ме бяхте предупредили, можеше да…

— Няма да са необходими документи — намеси се Лоугън. — Ще влезем и излезем от страната, преди да усетят, че сме пристигнали.

— Ами ако не стане така?

— Ще се погрижа за това. — Лоугън седна на предната седалка. — Имаш ли вести от Гейлън?

— При изследователския център е. Каза, че искаш да започнете веднага.

— Прав е. — Погледна към небето, което вече се здрачаваше. — Но вероятно трябва да изчакаме до сутринта. Руджак обаждал ли се е отново?

— Не и откакто оставих парите, където ми каза. — Хвърли кос поглед към Лоугън. — Но има информатори навсякъде. Сигурно някой ни наблюдава и сега.

— Да тръгваме.

Касълтън запали колата.

— Кучето е издайник. Ще разбере, че се опитвате да откриете Басет. Има познати, които могат да проследят…

— Затова трябва да действаме бързо.

— Набавихте ли провизиите от списъка, който съставих? — попита Сара.

Касълтън се намръщи.

— Какви провизии? Не съм получил никакъв списък.

— Гейлън ги е набавил, Сара — отвърна Лоугън. — Накарах Маргарет да му се обади, докато той беше на път, и да му предаде списъка ти.

— Не ми харесва, че в случая се замесва жена. — Касълтън хвърли поглед през рамо към Сара. — Лоугън обясни ли ви колко е опасно положението? Надявам се да знаете с какво се захващате.

Тя всъщност не знаеше нищо, по дяволите.

— Благодаря ви за загрижеността, но ще се справим. — И все пак Касълтън не я успокояваше. А и жегата… Тя щеше да направи издирването два пъти по-трудно. Едва дишаше, а Монти вече пъхтеше. Посегна и го погали по главата. — Мисля, че трябва да те подстрижем, момче.

— Нямаме време — отговори Лоугън.

— Нямам предвид да го водим на фризьор. Ще го подстрижа сама. — Устните й се свиха. — Няма да го заведа в джунглата, докато не го облекча. Козината му е дълга, а не знаем колко ще отнеме това издирване.

— Ако отнеме толкова, та жегата да го притесни, значи сме загазили.

— Вече го притеснява. Ще го подстрижа.

Лоугън отвори уста да протестира, но после размисли.

— Добре, ще го уредим.

— И още как. — Погледна през прозореца. Бяха свили по неравен черен път. Растителността на джунглата пълзеше по него и го завземаше от двете страни на колата. Не само климатът бе потискащ. — Кой е този Гейлън? Друг служител ли?

Лоугън кимна.

— Нещо като наемник.

— „Нещо като“?

— Пристигнахме. — Касълтън зави и наби спирачки, за да избегне сблъсъка с мъжа, застанал насред пътя. — Дявол да го вземе! Луд ли си, Гейлън?

— По този въпрос се спори от десетилетия. — Ухили се на Лоугън. — Какво да правя с теб? Винаги закъсняваш. Вечерята е сервирана на масата.

— За малко да ме изкараш от пътя. — Касълтън угаси мотора. — Не очаквах, че ще…

— Сметнах, че няма реална опасност. Това е частна собственост, а ти си от предпазливите, Касълтън. Знаех, че ще се влачиш със скоростта на охлюв. — Отвори задната врата и подсвирна тихо, когато видя Монти на пода. — А, получателят на кучешките бисквити в раницата ми. Признавам, че съм малко разочарован. Мислех, че може да са за теб, Лоугън. Надявах се да си придобил по-авантюристични кулинарни вкусове.

Помниш ли как отказа да ядеш онези вкусни личинки в маорското селище в…

— Това е Шон Гейлън — прекъсна го Лоугън. — Сара Патрик и кучето й, Монти.

— Очарован съм. — Мъжът се усмихна и й помогна да слезе от колата. Беше около тридесет и пет, четиридесетгодишен, малко над среден ръст, със стройно и атлетично тяло. Тъмната му коса бе късо подстригана, но упорито се къдреше, а очите му бяха тъмни и непокорни като косите. Излъчваше енергия на вълни.