Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

Тогаз селяните от всички страни тръгнаха към него. И ония, които бяха в кръчмата, и те излязоха.

— Бе какво има? Кой стреля?

— А! Какво прави тоз чиляк на чешмата? Гледай го…

Но Иван, който беше там, при каруцата си, им казва усмихнат:

— Идете, идете. Ще държи реч.

— Реч ли? Реч щял да държи. Хъм… виж го ти…

Селяните надодоха към чешмата. Горе, от плочата, Гороломов ги гледаше и когато те, в гъста тълпа, се насъбраха под него, той поклати глава с огорчение и каза:

— Народе, народе, на слово не идеш, на куршум идеш!

После се приготви да говори. Погледна надолу и зарови пръсти в косата си, погледна нагоре, надалеч, намръщи се. В миг погледът му падна върху черната ивица на гората, която от две страни се подаваше иззад селската мера. Гороломов си спомни и за двамата горски стражари, които беше срещнал на влизане в Селото. И вече знаеше какво ще говори.

— Знам — започна Гороломов, — че у ваше село са дохождали горски стражари. Знам, че са ходили от къща на къща: „Бай Стояне, бай Иване, имаш толкова и толкова акта, глобата е толкова. Ако спуснеш бюлетинка на бай Стоян Мъглов, ще скъсаме акта, ако не…“ Аз пък казвам: да се съберат глобите! Да се удвоят! Вие заслужавате това!

Гороломов друсна гневно юмрука си. Под него загорелите лица на селяните се изопнаха от учудване.

„Най-напред ще ги нарежа хубаво, че после ще ги поуча кротко, с добро“ — помисли си Гороломов. И продължи:

— Ние имаме гори. Там пък, дето нямаме, могат да се засадят и ако това стане, България наистина ще представлява земен рай. Едно време излезе закон: всяко село да си засади нова гора. Какво направихте вий? Вий отивахте ноще и с вряла вода поливахте дръвчетата — да изсъхнат, та да има де да си пасете овцете. Нещастници! Таз вряла вода трябваше главите ви да попари, ръцете ви да изгори, защото не знаете какво правите. Вашето благосъстояние зависи от горите. Златни да са тез ръце, които не ще отсекат, а ще отгледат една фиданка!

Селяните взеха да се поглеждат един други, но слушаха. Гороломов продължаваше:

— Поетът Вазов казва: „Проклета да е брадвата, която за пръв път влезе в една гора!“ Историята ни дава примери… Египет на фараоните е бил някога цъфтяща страна, която — запомнете това — след унищожението на горите се е превърнала в пустиня! Гърция днес е само скали, само едни камънаци. Две гръцки реки, Елефтерион и Астерион, големи колкото Марица, са текли там преди две хиляди години, а сега капка не е останало от тях, не личи дори мястото, дето са текли, защото горите са били изсечени. Ето какво ви чака! И аз казвам: глоби трябва, затвор трябва, глави трябва да падат, ако се секат горите! Най-строг надзор, най-строги наказания! Какво правите вий? Я ми донесете тапиите на нивите си да ги видя: там пише, че нивата ви е, да речем, десет декара, а като я премеря, ще излезе, че е двайсет. Защо? Защото сте коренили гората! Плячкаджии! Грабители! Разбойници!

Задъхан, Гороломов спря, дръпна кърпичката си от предния си джоб и я натисна връз изпотеното си чело. Гневът му се не успокояваше, а растеше.

Селяните мълчаха. И докато отначало бяха само учудени, после развеселени и дори наклонни да признаят, че гражданинът има право, последните думи на Гороломов ги удариха като бич, ядосаха ги, нещо закипя в душите им, стиснаха зъби, пред очите им взе да причернява. И отзад някои завикаха:

— Кой си ти бе? Де се намираш? Я да слизаш оттам!

— Ти ли ще ни забраняваш? Не щем ум ний…

— Горите са наши…

— Ний ги сечем, ний ги пазим.

— Я да се махваш оттам! Слизай!

— Долу! Долу! Долу! — завикаха всички.

Гороломов не се уплаши. Почака да утихнат и реши да премине към втората част на речта си. „Сега ще почна с добро, с кротко, помисли си той. Нищо, че досега ги ругах, хората стават по-добри приятели, след като са били скарани.“ И, като поприглади с ръка косата си, той започна с по-топъл и по-отпаднал глас:

— Някои чакат да се разрасне злото, че тогава да го лекуват, т.е. чакат да излезе змията вън, че вън да я трепят. Няма нужда да се трепе змията, ний можем да я превърнем на агне. Достатъчно е таз змия да се упои със серума на истината…

Един извика отзад:

— Сега пък за змии… На змии ни прави. Смъкнете го!

— Долу! Долу! — завикаха всички. — Ху! Ху! Хууу!

Тълпата селяни надоде, сгъсти се, заобиколи чешмата. Виждаха се гневни лица, зли очи, отворени уста, които викат.

Гороломов се дръпна по-навътре на плочата. Тъкмо в тая минута бежешката пристигнаха двамата стражари. Те не знаеха какво беше станало, но виждаха, че събранието, което те с такъв труд бяха подготвили, друг беше го превзел и говореше.