Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Ах, човек! Йовчо, човек! — извика Даринка. — Виж го там.

Учител Йовчо излезе, походи из двора и каза:

— Няма човек. Не е било човек. Куче ще е било…

Той си влезе вътре.

Гороломов беше се спрял в тъмнината, под стряхата на кметовата къща, извадил беше кърпичката си и бършеше лицето и шията си. Дрехите по рамената му бяха мокри. „Ще ме изгори, вещицата“ — помисли си Гороломов, като се пипаше по шията, за да види дали не са изскочили мехури. Втория път водата навярно е била по-гореща. Добре, че избяга.

Прозорецът на учителките светна. От учудване Гороломов остана като вцепенен, с кърпичката в ръка: в стаята се виждаше как ходи насам-нататък, наметната с бял шал, не Ганка, а Фроса! Значи, той беше говорил на Фроса, на нея беше казал, че я обича! Учудването на Гороломов още не беше минало, когато из пътя, по пясъка, заскърцаха обувки и мина друга жена, стройна, лека, пъргава. Тя доде до вратата и светлината я огря: беше Ганка. Тя каза нещо, засмя се високо и се втурна по стълбите.

Като все се бършеше с кърпичката си, Гороломов заслиза надолу в тъмнината.

Мъглов стигна до писалището си и, преди да влезе, стъпил на изтъркания и побелял камък отвън, загледа се нагоре, към мегдана пред околийското управление. Само на няколко крачки от него, на отсрещната страна на улицата, беше писалището на съседа му, д-р Радков. Мъглов гледаше нагоре не че там имаше нещо, а само да покаже, че и самият д-р Радков, и работите му, и писалището му толкоз малко го занимават, че дори не се досеща да погледне нататък.

Богат човек и местен партиен шеф, Мъглов друг път дохаждаше на писалището си, заобиколен с цяла тълпа от селски кметове, просители и партизани. Сега беше сам, при това беше си турил на главата един бял каскет, с бяла козирка и бял шнур, като на морски капитан. Носеше и едно куфарче и едно пардесю, преметнато на ръката му. Вътре той остави тия неща на канапето, закачи белия си каскет и, като извади едно малко гребенче, готвеше се да позаглади рядката си коса, която като венец ограждаше голото му теме, но се спря остро като орел, той впи очи през прозореца към писалището на Радков. През отворената врата се виждаха селяни, но и други имаше на отсамната страна, защото още една редица крака се виждаха, обути в емении. Не беше пазарен ден, а у Радкова беше пълно със селяни. У него винаги тъй се трупаха селяни.

— Е, то се знае, нали е юрист! — каза си, презрително усмихнат, Мъглов. — Само той е юрист. Ний не сме…

Той прекара, но вече без всяко удоволствие, гребенчето по косата си, по веждите, по мустаците. Работата беше там, че докато надписите на всички адвокати в града бяха еднакви, например: „Адвокатското писалище на Стоян Мъглов“, или „Десеслав Десев, адвокат“, над писалището на д-р Радков, с големи букви, се четеше: „Д-р Никола Радков, юрист“. Юрист — тая дума не беше нито нова, нито нечувана, но ето че тя сега извърши цяло чудо: тръгнаха селяните все при Радков. Вървяха при него като при някой прочут знахар. Тъй са хората, когато рекат да направят някого милионер.

— Умно момче… добър адвокатин е тоз Радков — казваха селяните. — Дай му каквото щеш дело — ще го спечели. Ама той е юрист, затуй…

Искаха да кажат, че адвокати можеше да има много, но не всеки адвокат е юрист. Мъглов допущаше, че сам Радков разправя тия глупости на селяните. Както и да е, той не му завиждаше, че ще забогатее, лошото беше, че в същото време Радков печелеше и връзки, и влияние. Неотдавна, като млада надеждна сила, приеха го в партията. Веднага той се обяви шеф на „младите“. Старите, според него, трябвало да си вървят „да пишат мемоарите си“. Не стига това: доде ред да се посочат кандидати за народни представители, Радков заяви, че се цепи, и постави кандидатурата си срещу неговата, на Мъглов. Щеше ли да спечели? Малко надежда имаше.

„Не ще те огрее, младо момче — мислеше си все тъй подигравателно Мъглов. — Стар партизански вълк е бай ти Стоян Мъглов, ще те изяде! Няма да спечелиш, само дето ми отваряш работа.“

Мъглов доде пред бюрото си, но не седна, а прав запрелистя разни книжа. Както стоеше, като че беше се приготвил за борба. Главата му горе на темето беше стеснена като захлюпаче, но надолу се разширяваше, още по-дебела ставаше шията, с гънки отзад, с гуша отпред. Мъглов имаше синкави очи с остър, недоверчив поглед, гъсти вежди, не твърде големи мустаци, попъстрени. Сивият му жакет, закопчан най-горе на едно копче, се разделяше настрани около издутия му корем. Възнисък, краката му приличаха на два стълба, широки горе и долу, с надиплени крачоли. Пълен, тежък, почти четвъртит, той имаше нещо тромаво и мечешко във фигурата си, но беше жив, пъргав, готов за най-трудната работа, пълен със сили.