— Колко вярно… как хубаво говорите! — каза Фроса. — Нещо такова аз бях чела в „Белите лилии“ от Григорий Петров.
— Но какво мислите да правите? — попита Ганка.
— Много работи. Всичко. Но най-напред да се изкорени това ужасно зло, което се казва рушветчилък. Вие знайте ли, че тия дни около мене се разигра една подобна афера. Един вагабонтин, един изнудвач, бил механик някакъв в една воденица, а се представи за фелдшер и под носа ми вземаше рушвет. Аз, знайте, съм възмутен. Взех му името, ще видя. Не, таз отровна мушица, рушветчийството, трябва да се треби. Съвестта за нея е като електрическа светлина, от която тя бяга.
Те станаха и взеха да се разхождат из градината.
— А за нас, г-н Гороломов — каза Ганка — за учителите какво ще направите?
— Всичко. Подобрение на заплатите, стабилитет. Всеки учител да се назначава, както прилича, не различни там биволици за рушвет. И главното: стабилитет.
— Общинското възнаграждение да се плаща редовно — обади се Фроса.
— Всичко, всичко. Аз съм бил учител, аз зная. Какво е учителят? — Фар. Народен просветител. Всичко, всичко трябва да се направи за него, не ми говорете, аз зная.
Ганка се наведе и откъсна една пъпка трендафил.
— Тогаз… ето туй в знак на благодарност. Чакайте, аз ще ви накича…
Тя туряше сръчно трендафила в петелката на палтото на Гороломова, а той, смутен от близостта й, от хубавото й лице, от черните й светли очи, които го гледаха съвсем отблизо, повтаряше:
— Благодаря… Благодаря…
По тясната пътечка не можеха да вървят повече от двама души и напред Гороломов вървеше с Ганка. Фроса остана назад. И без туй говореше повече Ганка. Тя ставаше все по-весела, по-жива, шегуваше се свободно с Гороломова, смееше се. Фроса сви устни и замълча.
Едно облаче затули слънцето и, както става пролетно време, изведнъж повя хладен вятър. Ганка потръпна и поприбра яката на блузката си.
— Хладно ми е — каза тя. — Не си взех шала.
Веднага Гороломов съблече пардесюто си и го наметна на Ганка. Отначало тя не искаше, но после се съгласи. Те пак тръгнаха напред, но забелязаха, че Фроса не ги следва. Ганка се обърна: Фроса гледаше настрана, навъсена. Изведнъж, като се извъртя, тя тръгна към вратата на градината.
— Фроске! — извика й Ганка, като се върна.
— Почакайте — каза нисичко Гороломов. — Искам да ви кажа нещо.
— После… После ще ми кажете — също тъй нисичко, като беше се извърнала, каза Ганка. — После ще ми кажете… Довечера. — И като поотстрани Гороломова, за да мине, тя се затича подир Фроса, стигна я и я прегърна през рамо. Фроса се върна, но между нея и Ганка се започна дълго обяснение. Като не искаше да им бърка и като се досещаше за какво говорят, Гороломов реши да отиде в общината, на две крачки от училището. При вратата той срещна лесничея Дянков и поручик Панков. Това го накара да бърза още повече. След малко, когато Пищялов доде при него, той го намери преоблечен в друг костюм, вчесан, напарфюмиран.
— А! Станчо! Какво е туй? — говореше Пищялов, като душеше въздуха. — Народен човек си, защитник на широките народните маси, а парфюми и разни галантерии. Не може тъй, как така… Какво ще каже народът… И какъв изконтен! А, разбрах! Видях нещо там в градината. Потайваш се ти, ама…
Гороломов се смееше.
— Нищо няма, друже, лъжеш се — говореше той, а в себе си мислеше: „Като са се влюбили и двете в мене, какво да им правя, не мога да се разчекна“… Набързо той изслуша Пищялова — отнасяше се до подробностите около съюза им с д-р Радков за изборите, обеща да поговорят пак довечера и излезе. Почти тичешката Гороломов влезе в училищната градина.
Дянков и офицерът, към които бяха се присъединили и учител Йовчо и Баташки, седяха наедно с учителките на беседката. Дянков беше седнал до Ганка. Двамата си приказваха и когато Ганка слушаше Дянкова, гледаше някак замислено настрана, очите й горяха, а бузите й леко бяха пламнали. Те дори не забелязаха Гороломов, когато той доде и седна. Нещо повече, Ганка и сега беше наметната с чуждо палто. По зелените кантове и по емблемите, които представляваха дъбови листа и желъди, се познаваше, че палтото е на лесничея. Гороломов изведнъж изгуби веселото си настроение.
— Горите са в ужасно положение — неочаквано избухна той. — Никакви грижи, никакъв контрол. Унищожава се едно народно богатство. Минах покрай Армутлийската гора, то не е гора, нищо не е. Окраставяла, оредяла, заек като бяга, вижда се. Наказания трябва.
Дянков и Ганка погледнаха Гороломова зачудено, огледнаха се след туй един друг в очите и се засмяха. На Гороломова стана още по-обидно.
Читать дальше