Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

На тия свои неизчерпаеми сили той дължеше всичко, което имаше днес. Преди трийсет години, млад, беден, с изтрити дрешки, той дойде като съдебен пристав. Селяните го гонеха с брадви от дворовете си. Той стана адвокат и като от земята изникнаха: фабрика за тухли в града, воденица в едно село, чифлик в друго и още къщи, дюкяни, фурни и ханища в града. За него казваха: „Мъглов има трийсет и два ключа“, т.е. притежаваше трийсет и две сгради. Все тичаше, все се бореше с някого, все имаше някой хитро скроен план. Веднъж или дваж в годината той като че махваше ръка на всичко, влизаше в някоя механа и пиеше с когото се случи. Свиреха му банди, играеха му кючеци. Той имаше кротко пиянство — гледаше с полуспуснати клепачи, усмихваше се и теглеше мустака си. Искаше да му свирят все „чорбаджийското“ хоро и поради пълнотата си не тропаше, а само попригъваше краката си и викаше: „Друс! Друс! Друс!“

Тъй като, ако не беше народен представител, той биваше кмет, отиваше пиян в пожарната команда и произвеждаше „тревога“. Или пък се озовеше на някоя работнишка вечеринка и тъй като беше добродушно размекнат и щедър, младежите го приемаха добре, а на веселата поща младите работнички му пишеха картички с адрес: „На най-младия социалист, другаря Стоян Мъглов“. Ставаше голям смях в салона.

На другия ден той изтрезняваше, наддаваше на някой търг, устройваше някое предприятие и, като че да нямаше какво да яде, гледаше да спечели на всяка цена и с всички средства.

„Юрист! Само той е юрист! — мислеше си той за Радков. — И разправял човекът, че само прави дела приемал да защищава. С морал бил. А ний, значи, сме неморални, а? Пусто дърво! Пусто дърво неокастрено!“

Двама селяни се показаха на улицата и, с дигнати глави, гледаха ту неговия надпис, ту надписа на Радко?.

— Търсят де пише „юрист“ — каза си Мъглов и поклати глава. Селяните влязоха в писалището на Радков.

Но и в неговото писалище след малко надникна ухилен един селянин.

— О, бай Василе! Ела де, ела! — покани го Мъглов, като го позна. — Влез де, какво надничаш като… Седни. Какво ходиш?

— Добър ти ден! — каза селянинът, сне калпака си и с едната ръка го удари в дланта на другата. — Какво ходя ли? Ходя и аз, разтакам се… — Изведнъж й престана да се усмихва, сбърчи гневно лицето си и вика: — Бе оня вагабонтин, Илия Дочкин, прякор има той, казват му Гинигащи, ще го съдя! Помирили се бяхме уж, ама не може, вит човек, ще го съдя…

— Разбира се, че ще го съдиш — каза Мъглов.

— Той е един такъв, как да ти кажа, луд човек. Вземе, казват женурята, та събере и навие рогозката, изправи я до вратата, па се скрие в нея и като доде жена му, драще отвътре и мучи, та да я плаши. Ей такъв е… Лови гущери и змии, ще ти поиска табакерата уж да си направи цигара, а ще ти пусне някое змийче… Ей такъв е. Той на мене що пакости ми е правил. Утрепа ми едно прасе, простих му, липса ми една гъска, той я изяде, познах перушината зад къщата му, пак му простих. Сега, влязла биволицата ми в градината му, а той взема брадвата и я разсича, тук, на хълбока… Ще го съдя.

— Разбира се, ще го съдиш.

— Да ми направиш едно заявление…

— Ще ти направя. Разправи как беше работата. Само по-скоричко, че ще заминавам.

Докато Васил разправяше историята с биволицата, Мъглов го слушаше и поклащаше глава. После скочи на крака, оживен, развеселен, защото му се отваряше работа, и взе да прелиства закона.

— Хъм… Разбрах… разбрах… Сега да видим… — И като прелистваше дебелия том на закона, страница след страница, той си тананикаше като песен: — Да видим… да видим… коя майка ще плаче…

— Тате, аз съм готова! — чу се звънлив звучен глас.

И селянинът, и Мъглов се обърнаха; пред тях стоеше високо, стройно момиче, чернооко, хубаво, облечено като за път. В очите му и в кръглото му бяло лице имаше близка, но облагородена прилика с Мъглов. Тя беше дъщеря му Емилия.

— А, Миче, ти ли си? — каза добродушно и меко Мъглов. — Добре си направила, че си си взела мушамата.

— Да, взех я. Но времето е хубаво, няма облаци. Нали няма да вали, тате?

Перото на Мъглов скърцаше. С понаведена настрана глава, той сякаш се любуваше на онова, което пишеше. Младото момиче беше отишло до прозореца и уж разглеждаше небето, а всъщност очите му бяха в насрещното писалище. Там на прозореца се яви младежкото бръснато лице на Радков, с гъста закъдрена коса, изправена над челото му. Той се усмихна и леко й кимна.

— Ах, как се радвам! Как се радвам, че ще пътувам! — каза Емилия, като се държеше за сърцето и погледна баща си. Мъглов, както пишеше, се усмихна. Емилия пак се обърна към прозореца.